Робин Кук - Маркер

— Тъкмо навреме! — изрева Джон. — Самата самодива!

— Моля? — попита Лори. Усети, че раздразнението й се надига.

— Както изглежда, успяла си да придумаш Питър да ти стане личният лабораторен роб — озъби се Джон. — Говорили сме за това и преди, Д-р Монтгомъри. С ниския бюджет, който ми е определен за тази лаборатория, никой не се ползва със специални привилегии, а чака толкова, колкото се налага. Ясен ли съм или трябва да го запиша някъде, така че да го виждате? Освен това може да сте сигурна, че д-р Бингъм и д-р Уошингтън ще бъдат уведомени за тази ситуация. А сега искам да напуснете лабораторията — И за да подчертае думите си, той посочи недвусмислено към вратата.

Известно време Лори местеше поглед от него към Питър и обратно. Последното, което искаше беше да създаде неприятности на Питър, затова се въздържа да каже на Джон какво мисли за него. Вместо това си пое въздух дълбоко и се върна в офиса си. Замисли се за телефонния разговор, който трябваше да проведе. Мечтаеше за него от момента, в който бе разбрала, че е бременна. Имаше чувството, че точно той ще я убеди в истинността на този факт. Неудържимо искаше да има деца, но сега не беше моментът и тя се питаше какво й беше станало, че да е готова да поеме този риск.

Протегна се за телефона и неохотно набра централата на „Манхатън Дженерал“. След сигнала помоли да я свържат с офиса на д-р Лора Райли. Беше благодарна на Сю, че я е свързала с гинеколожката. Все пак беше добре да не отива при случаен лекар.

Когато секретарката на д-р Райли отговори, Лори помоли да я запишат за преглед.

— В кой месец сте?

— В седмата седмица.

— Значи трябва да дойдете да ви видим следващата или по-следващата седмица. — Настъпи пауза. Лори усети, че ръката й трепери.

— Какво ще кажете за следващия петък? — попита секретарката. — Точно след седмица, в един и половина.

— Чудесно — отвърна Лори. — Благодаря, че ме вмъкнахте в графика си.

— Моля ви. Как се казвате?

— Извинявайте, че не ви се представих. Аз съм д-р Лори Монтгомъри.

— Д-р Монтгомъри! Помня ви. Говорих с вас вчера.

Лори примига. Тайната й вече бе публична. Макар, че никога не бе срещала секретарката, онази жена вече знаеше ужасни, лични и най-съкровени подробности за живота й, с които тя още не бе решила как ще се справи. Трудният избор й предстоеше.

— Поздравления! — изчурулика веселият глас. — Изчакайте малко! Сигурна съм, че д-р Райли ще иска да ви поздрави.

Без никаква възможност да отговори, тя се улови, че стои, притиснала слушалката към ухото си и слуша музиката, която идваше отсреща. За един кратък миг си помисли дали да не затвори, но реши, че не бива да го прави. Погледът й отново падна върху купчината смъртни актове от Куинс. Разтревожена, тя вдигна първия и започна да чете. Пациентката се казваше Кристин Свенсън, двадесет и тригодишна, приета в „Свети Франциск“ за отстраняване на хемороиди. Лори поклати глава. Каква трагедия! Сега собствените й проблеми изглеждаха по-малки, сравнени със смъртта на една здрава млада жена, влязла в болница за общо взето безобидна операция.

— Д-р Монтгомъри! Току-що научих добрата новина. Поздравления!

— Наричайте ме Лори.

— А вие мен — Лора.

— Да ви кажа, не знам дали поздравленията са най-подходящото. За да съм напълно откровена това беше неочаквана и по-скоро ненавременна изненада за мен, така че не знам как трябва да се чувствам.

— Разбирам — каза лекарката, овладявайки възторга в гласа си. След това добави: — При всички положения трябва първо да се уверим, че вие и плодът сте напълно здрави. Има ли някакви проблеми?

— Сутрешно гадене, което по-нататък преминава от само себе си — смутолеви Лори.

— Уведомете ни, ако нещата се влошат. Има много начини да се справим с това и то е описано в хилядите издадени книги за жени във вашето положение. Съветът ми е да стоите по-надалеч от най-консервативните, защото направо ще ви побъркат и ще ви накарат да си мислите, че не можете да правите нищо друго, освен да си вземате топли бани. Е, както се разбрахме, до следващия петък!

Лори й благодари и затвори телефона. Изпита облекчение и понечи да вземе принтираните копия за случаите от Куинс и да ги подреди пред себе си върху бюрото. Движението й предизвика едно почти подсъзнателно неприятно усещане на същото място, където бе усетила болката докато беше в съблекалнята. Запита се дали не трябваше поне да спомене за това на Лора Райли. Сигурно трябваше, но сега нямаше да й звъни. Щеше да й го каже, когато отидеше на преглед или ако болката започнеше да се появява по-често или се усилеше. Не беше споменала също, че е позитивна за маркера на BRCA1, но и това щеше да почака, докато се срещнат следващата седмица.