Робин Кук - Маркер

— Това е странно. Ядосано ли ти прозвуча?

— Не по-различно от обикновено — вдигна рамене Чет. — Съжалявам. Това е всичко, което мога да ти кажа.

Лори кимна макар да не разбираше. Метна палтото си на облегалката на стола и се насочи към приемното. Беше притеснена. Както всичко бе тръгнало надолу, нямаше да се изненада, ако и кариерата й се намираше в опасност, макар представа да нямаше какво толкова е направила, че да разгневи Калвин, освен импровизираното си изказване на вчерашната конференция. Но нали след разговора им накрая всичко изглеждаше наред?

Лори влетя покрай Марлин право в административното крило, което бе тихо като гроб. Никоя от секретарките още не бе дошла. Калвин обаче си беше в офиса преглеждаше документите върху бюрото си и припряно ги подписваше. Той продължи да го прави дори след влизането й. Махна й с ръка да седне, докато събра разпилените листовете в подредена купчинка. След това седна и я погледна над ръба на очилата си.

— Ако още не си разбрала името на потенциалния нов случай е Кларк Мълхаузън; предполагах обаче, че ще искаш да знаеш защо не правиш аутопсията ти.

— Да добре ще е да знам — каза тя и си отдъхна с облекчение. Тонът на Калвин беше леко рязък, което предполагаше, че не е бесен и не се кани да я ругае, или още по-лошо — да я уволни по административни причини.

— Казано с две думи, крайно време е вече да излезеш със становище по тази твоя тъй наречена „серия“, която се точи от месец. В този смисъл повече не можем да те чакаме заради лабораторни резултати и други подобни. За да съм честен ще ти кажа, че шефа усеща някакво раздразнение от страна на главния офис по един Господ знае каква причина. Заради каквото и да е, даде ми ясно да разбера, че иска становище по случаите, което означава, че сега пък аз съм раздразнен. Може да е нещо, свързано със застраховките и семействата. Кой знае? Каквото и да е, това трябва да се направи! Давам ти един ден да оправиш документацията. Достатъчно ясен ли съм?

— Не съм излязла със становище, защото не мога с чиста съвест да кажа дали смъртта се дължи на нещастен случай или е естествена, а знам, че не искате да кажа, че става дума за убийства, което ще означава съществуване на сериен убиец, а аз не разполагам с никакви доказателства. Поне засега.

— Лори, не ми прави живота труден — каза Калвин. Той се наведе напред заплашително, протегна огромната си глава и я прониза с тъмните си гневни очи. — Опитвам се да съм внимателен. Освен това не се опитвам да те спра да търсиш възможни връзки между тях, но засега просто се налага да избереш между двете — нещастен случай или естествена смърт. Аз поддържам становището, че се касае за естествена смърт, както и д-р Дик Катценбърг, тъй като няма доказателства за нещастен случай или убийство. Смъртните актове могат винаги да бъдат коригирани, ако получим нова информация. Не можем завинаги да оставим случаите в архива, както и да хвърлиш бомба сред медиите, като ги наречем „убийства“ или дори „нещастни случаи“ , без да разполагаме с нещо определено. Бъди разумна!

— Добре, ще го направя — отвърна тя с въздишка.

— Благодаря ти! По дяволите, звучиш така, сякаш те моля да ми донесеш луната. А, и докато още говорим за това какво откри за случаите в Куинс? Същите ли са?

— Така изглежда — отвърна тя с уморен глас. Раменете й се сведоха и тя погледна към пода, отпуснала ръце върху коленете си. — Поне от това, което можеше да се разбере от рапортите. Чакам картоните.

— Дръж ме в течение! А сега се върни в офиса си и се захващай с тези прословути случаи!

Тя кимна и стана. Хвърли една крива усмивка за довиждане и се обърна да излезе.

— Лори! — извика той след нея. — Плашиш ме, държиш се сякаш не си ти! Какво се е случило? Добре ли си? Тъжно ми е да те гледам такава.

Тя се извърна към него и се стегна. Не му беше в характера да задава лични въпроси, а още по-малко да се безпокои за някого. Не очакваше подобно нещо от никого от шефовете и особено от такъв темерут като Калвин. Удивлението я накара да усети вълнение, което веднага излезе наяве. Последното нещо, което искаше, беше да рухне пред шефа си, затова пое дълбоко дъх и го задържа известно време. Веждите на Калвин се вдигнаха бавно и той се приведе още повече напред, сякаш да я окуражи да говори.

— Струва ми се, че ми се събра много напоследък — произнесе тя накрая. Страхуваше се да срещне очите му.

— Искаш ли да споделиш? — попита той с много по-благ глас от обикновено.