Робин Кук - Маркер

— Струва ми се, че по-скоро се касае лично до мен.

— Такъв е характерът на тази операция — усмихна се господин Боб. Зъбите му изглеждаха особено бели на мъждивата светлина. — Имаш ли някакви други въпроси към нас?

— Да. Какви са истинските ви имена? — засмя се тя нервно. Почувства се в неизгодна позиция от това, че те знаят толкова неща за нея, а тя за тях — нищо.

— Съжалявам, това е тайна.

— Е, тогава нямам други въпроси.

— Окей — кимна господин Боб. — Имаме нещо за теб: следващото име. Вярвам, че ще се справиш с него още довечера.

— Абсолютно! Следващите четири нощи съм на смяна, така че имам възможност. Кое е името?

— Кларк Мълхаузън.

Тя го повтори. Получавайки новата мисия, напълно се отърси от шока, причинен от внезапната поява на двамата мъже в колата й и от споменаването на убийството на Чапман. Тя, казано с нейните думи, бе скочила право във водата.

— Значи ще го направиш тази вечер?

— Считайте го за направено — каза Джаз убедено с тънка усмивка.

Господин Боб отвори вратата и излезе, същото стори и придружаващият го мъж.

— И помни! Никакви вълнички — погледна я изразително той, преди да затвори вратата след себе си.

— Никакви вълнички — повтори тя, но не бе сигурна, че я е чул, тъй като и двете врати се затвориха едновременно докато говореше. Проследи с поглед двамата мъже, докато се движеха покрай редиците коли към спрения Хамър, пълно копие на нейния. Не го беше забелязала при влизането си в гаража. Щом двамата влязоха в кабината тя запали двигателя и гумите се отделиха от бетона.

Давай, промърмори си, докато се насочваше към рампата, за да излезе на улицата. Макар да беше възбудена заради предстоящата мисия и че всичко е наред с Операция „Пресяване“, изпитваше раздразнение заради начина, по който я третираха. Не обичаше да бъде подчинена и да й се говори отвисоко, както го бяха направили тези двамата преди малко. Дори имената им бяха тъпи и приличаха на шамар в лицето. Питаше се също колко ли получаваха те за всяко „наказание“ , след като на нея плащаха по пет бона. По дяволите , сякаш не вършеше всичката работа тя!

— Е, какво мислиш? — обърна се Дейвид Розенкранц към Робърт Хоторн.

Боб седеше на шофьорската седалка гледаше напред и пръстите му бавно почукваха по волана докато прехвърляше през ума си разговора с Джаз. Още не беше запалил двигателя. Дейв беше на съседната седалка и гледаше с немигащи очи шефа си.

— Не знам — отвърна най-накрая Боб и разпери ръце. Поклати глава и се обърна към своя подчинен. Боб беше едър, атлетичен мъж с груби черти, което контрастираше с изискания му италиански костюм. Страстта към красивите дрехи бе относително нова. По-голямата част от живота си беше прекарал във военна униформа кръстосвайки света в специални операции като член на Специалните военни сили. — Тази операция е класически Параграф 22. Употребихме толкова усилия да намерим и да култивираме това „бонбонче“, което да проведе мисиите без угризения, а сега се налага да се справяме с налудничавостта й. Костелив орех. Можеш ли да си представиш, опитала се да застреля онзи военен само защото искал да спи с нея?!

— Все още ни трябва — каза Дейв. Беше към двайсет и петгодишен, почти на половината на възрастта на Боб, малко по-слаб, но също атлетичен. Беше вербуван от Боб в затвора, където двамата бяха прекарали известно време: Боб заради това, че почти е убил човек, направил грешката да се приближи към него в бара, а Дейв за голяма кражба.

— Вярно е, че е най-доброто, с което разполагаме — съгласи се Боб. — Точно затова се колебая. С нея трябва да се действа предпазливо. Даваме й името и бам! — човекът предава богу дух още същата нощ. Няма никакви колебания и извинения от рода на: нямаше как, трябва да се съобразявам с толкова хора и други от сорта. Но както вече й намекнах, страхувам се, че в някакъв момент могат да й избият бушоните.

— Мислиш ли, че е замесена в убийството на онази сестра?

— Честно казано, представа нямам, въпреки че не бих се учудил. В същото време знам, че не би го сторила за някакви си петдесет долара, така че може би става дума за нападение. Наистина не знам. Надявах се, че ще я изненадаме.

— В началото, когато ти произнесе името на сестрата, тя не реагира почти никак, но след това сякаш се разтревожи.

— И аз забелязах. Но както повечето ни сътрудници и тя не се спогажда много с началниците, затова нищо чудно да изпитва облекчение, че омразната й шефка вече няма да се мотае наоколо. — Боб запали двигателя и голямата машина напусна мястото си. — Мисля, че трябва да я държим под око — продължи след малко той. — Ако пак се случи нещо подобно, трябва да подозираме най-лошото и ще се наложи да се отървем от нея. Ти ще си човекът.