Робин Кук - Маркер

— Мили боже, господин Боб! — избъбри тя и се отказа от Глока. Вместо това се плесна по челото: — Изплашихте ме до смърт.

— Намерението ни не беше такова — произнесе мъжът без сянка на извинение. — Просто проявяваме дискретност. — Той седеше точно зад нея, леко приведен напред. Другият мъж бе скръстил ръце гърдите си.

— Как, по дяволите, влязохте вътре? — попита ги тя. Опитваше се да хвърли поглед към непознатия, докато триеше удареното във волана място на бедрото си.

— Лесно. Задържахме един ключ, когато ти дадохме колата. Бих искал да ти представя един мой колега: д-р Дейв.

— Не ви виждам добре — оплака се тя. — Може ли да включа осветлението?

— Не е необходимо и предпочитам да не го правиш.

— Но какво търсите тук?

— Дойдохме за потвърждение.

— Потвърждение за какво?

— Просто искаме да сме сигурни, че двамата пациенти, чиито имена получи вчера, са наказани.

— Абсолютно. Направих го миналата нощ. Тя почувства, че пулсът й се ускорява. Разтревожи се, че господин Боб е научил по някакъв начин за засечките.

— Става въпрос за една медицинска сестра намерена убита на паркинга на „Манхатън Дженерал“, както се предполага — за една нищо и никаква петдесетачка. Може ли да ни кажеш нещо за този неприятен инцидент?

— Нищо. Не съм чула нищо. Кога се е случило? — Джаз прокара език по вътрешната част на устата си. Беше суха като кост. Но не отмести поглед, нито пък започна да се върти на седалката, припомняйки си опита от военните разпити.

— Тази сутрин между седем и осем. Името й е Сюзан Чапман. Познаваш ли я?

— Сюзан Чапман? Разбира се, че я познавам. Беше некадърната сестра, която дежуреше на моя етаж.

— Така си и помислихме, и честно казано — разтревожихме се. Искаме да се уверим, че не си замесена, имайки предвид репутацията ти, док Джей Ар. Знам, че онзи чиновник, онази отрепка в Сан Диего си го е просил и ти си стреляла по него, макар и да не е било фатално. Сигурна ли си, че Сюзан Чапман не те е предизвикала с нещо, както онзи флотски офицер?

— А, това ли било? Мислите, че аз съм убила Сюзан Чапман? Хей, няма начин! Искам да кажа, че Сюзан и аз може да сме имали пререкания, но това е дребна работа, например тя винаги ми даваше най-тъпите случаи или ми се сопваше, че съм се забавила с две секунди. Няма начин да я убия! Хайде! Да не мислите, че съм побъркана?

— Трябва да сме сигурни, че поведението ти е безупречно. Бях пределно ясен, когато те въведох в програмата. Спомни си! Не бива да има никакви вълнички. Разбира се, в случай, че наистина искаш да останеш активен участник в Операция „Пресяване“.

— Абсолютно — произнесе Джаз убедено.

— Доволна си от възнаграждението и предполагам, че това чудовище, в което седим в момента, ти създава наистина приятни емоции, нали?

— Няма никакво съмнение. Щастлива съм наистина.

— Добре! А сега имам ли думата ти, че ако възникне някакъв проблем — какъвто и да е той — ще ми се обадиш на специалния номер, който ти дадох? Вярвам, че още пазиш номера.

— Мислех, че този телефон е само за спешни случаи.

— Не само. Искам да ми се обадиш, дори ако ти се е наложило да направиш нещо извън обичайното, особено такова, което би могло да предизвика разследване като това, до което ще доведе убийството на дежурната сестра. Запомни! Казах ти от самото начало, че за нас сигурността е от изключително значение, тъй като всеки пробив може да изложи цялата операция на риск. Сигурен съм, че не би го искала.

— Разбира се, че не.

— Имаме предвид всякакви обезпокоителни разследвания, особено ако по някакъв начин си замесена.

— Съгласна съм.

— Тогава ще се видим насаме.

— Определено.

Господин Боб се обърна към мъжа, който го придружаваше.

— Има ли нещо, което да искате да кажете или да попитате док Джей Ар?

— Колко дни седмично посещавате този спортен клуб? — обади се господин Дейв. Той разплете ръце и се приведе леко напред.

Джаз вдигна рамене.

— Не знам, може би пет или шест, понякога дори седем. Защо?

— Освен апартамента или болницата, това ли е мястото, където прекарвате най-много време?

— Предполагам, че да.

— Имате ли гадже или близка приятелка?

— Не — завъртя глава тя. Макар да не можеше да види лицето му, от гласа му усети, че е по-млад от господин Боб.

— За какво, по дяволите, са всичките тези въпроси?

— Винаги искаме да познаваме агентите си — каза господин Боб — и с колкото повече факти разполагаме, толкова по-добре ги познаваме.