Робин Кук - Маркер

Знаейки, че трябва да побърза, ако иска да се захваща с работата си по-рано, тя се насочи към съблекалните. Сега, когато бе потиснала раздразнението си от затрудненията с Люис и Собчак, можеше да мисли по-ясно. Вината не беше нейна. Тя извъртя ръката си и погледна все още незарасналите следи. Не можеше да повярва, че онзи глупак беше имал смелостта да я одере по този начин и силно се надяваше да не е ХИВ-позитивен. Определено си заслужаваше онова, което му се случи. В бъдеще, напомни си тя, трябваше да се пази и да внимава повече. Колкото до гафа със Собчак, виновна бе Чапман, но вече и тя беше история, така че нямаше за какво да се тревожи.

Хвърли влажната кърпа в коша и си взе една изстудена кока кола от пълната с лед кофичка от инокс. Огледа се да се увери, че никой не я е видял и продължи. Дръпна халката на изпотената кутийка и отпи дълга глътка.

Участието в операция „Пресяване“ беше най-хубавото нещо, което се беше случвало в живота й досега и тя потръпна при мисълта какво можеше да се случи, ако не се беше отървала от Чапман. Или, още по-лошо, ако Чапман бе отишла директно при контрольорката на сестрите, вместо да се отправи към колата си. Дори не й се мислеше, защото всичко, за което беше работила, щеше да отиде по дяволите. Като се върна мислено към началото, когато се започна с господин Боб, тя реши, че не бива да позволява нищо и никой да застава между нея и новопостигнатия й успех. Непосредствено преди да дойде на тренировка, бе проверила по Интернет сметката си. Както и очакваше, балансът й наближаваше петдесет хиляди долара. Дори само гледането на числата я караше да се чувства сякаш е умряла и е възкръснала в рая.

— Здравей — извика някой. — Разбрах, че си сестра, а не неврохирург!

Джаз спря и се обърна по посока на гласа. Беше онази дебелана, увита в хавлиената кърпа.

— Познавам ли те?

— Каза ми, че си неврохирург — каза жената пренебрежително. — И като един доверчив човек, каквато съм, взех, че ти повярвах. Е, вече знам, че нещата са различни.

От устата на Джаз се изтръгна подигравателен смях. Спомняше си смътно, че го е казала, но фактът, че тази лоена топка й го припомня и че имаше смелостта да го изрече, беше лоша шега.

— Защо не си гледаш работата, свиня такава? — сряза я Джаз и продължи, преди онази да може да й отговори. Тръсна глава и се запита дали да не започне да посещава друг здравен клуб. Тук досега й досаждаха главно мъжете, но сега започнаха да го правят и жените и може би беше време да се маха.

Тя не се задържа дълго под душа, нито пък се разтакава с обличането. Когато навлече огромното яке, провери джобовете, както правеше винаги. Напипа Глока и клетъчния телефон и огледа гардеробчето, за да се увери, че не е забравила нещо.

Докато слизаше с асансьора надолу се запита кога ли ще получи следващата мисия. Надяваше се да е скоро и то не само заради парите. С възникналите проблеми при последните два случая съществуваше реална възможност да я разкрият и тя се тревожеше да не започне да изпитва страх. Беше се научила да се справя с такива негативни мисли по време на работата си при военните. Номерът беше да се хвърли с главата надолу във водата.

На горното гаражно ниво тя се насочи към очакващата я кола. Хамърът блестеше под студената флуоресцентна светлина и изглеждаше внушително, въпреки, че вече не бе толкова нов. На задния ляв панел личеше петно от жълта боя и лека вдлъбнатина от последната надпревара с едно такси. Не можеше да се каже, че се радва на тези дефекти по иначе безупречната повърхност на возилото, но щетите по таксито и гнева на таксиметровия шофьор компенсираха тези недостатъци.

Беше изминала десетина стъпки, когато активира дистанционното, за да отключи, но чу механично по-тракване — знак, че вратите не са заключени. Тя погледна отражението си в тъмните прозорци и прокара пръсти през косата си. Отвори вратата откъм шофьорската седалка, хвърли сака с екипа си на съседното място и се плъзна зад волана. Когато пъхна ключа да запали двигателя в очакване да чуе познатото изръмжаване една ръка я хвана за рамото.

Тя подскочи. Изви се толкова бързо, че удари бедрото си във волана, но успя да погледне към задната седалка. В полуосветената кабина, изглеждаща мрачна заради тъмно оцветените стъкла можа да види силуетите на двама мъже. Лицата им тънеха в сянка. Докато отчаяно се бореше да провре ръка в джоба на якето си и да вземе Глока единият от непознатите заговори:

— Здрасти, доктор Джей Ар.