Робин Кук - Маркер

— Мисля, че си прав.

— Да минем на нещо по-приятно. — Лу побърза да смени темата. — Нямам търпение да те попитам как мина срещата ти с Джак снощи. Твоите момчета заровиха ли томахавките или…?

Лори не се задълбочи да му обяснява, а и неговите инстинкти вероятно му подсказваха, че не бива да настоява.

Двамата санитари вкараха в залата една количка и пренесоха обезглавения труп върху масата.

— Разбирам какво имаш предвид — каза Лори, след като погледна тялото. — Забележително чисто. — В рязък контраст с обезобразените тела на момчетата тук нямаше кръв дори на мястото на врата и китките, които бяха отрязани остро като в илюстрация на учебник по анатомия. Сол изкара количката в коридора докато Марвин прекарваше тялото през рентгена.

Двата куршума изпъкваха като бели петна върху сиво-черното поле. Едното беше със сплескана неправилна форма, а другото изглеждаше нормално. Лори посочи деформираната сачма в средата на торса.

— Предположението ми е, че тя е ударила гърба. — Пръстът й се плъзна върху деформацията по гръбначния стълб. — Бих казала, че е спряла в черния дроб. Другата е в средостението, в центъра на гръдния кош и не бих се изненадала, ако открием, че е перфорирала дъгата на аортата. Това е бил фаталният куршум.

— Прилича на деветмилиметров.

— Ще видим — каза Лори.

Тя се върна до масата и започна външния преглед. Помоли Марвин да обърне тялото, за да види входните рани, както и да ги фотографира. Но когато санитарят го направи, тя забеляза миниатюрна, сложна татуировка на октопод в долната част на гърба.

Олюля се и си пое дълбоко дъх. Наведе се напред и се улови за ръба на масата за да се задържи изправена. Беше вперила очи в татуировката.

— Д-р Монтгомъри, добре ли сте? — попита я Марвин.

Тя не помръдна. След първоначалното олюляване сега стоеше като замръзнала.

— Лори, какво стана? — попита Лу и се опита да надникне зад пластмасовата маска пред лицето й.

Тя тръсна глава за да излезе от моментната си скованост, след което отстъпи.

— Трябва да прекъсна — произнесе с висок глас. — Тази аутопсия ще трябва да почака. — След което се обърна и се насочи към вратата.

Санитарите я гледаха неразбиращо. Лу я извика, но тя не се обърна. Когато вратата се затвори, той погледна към Марвин.

— Какво става тук?

— Представа нямам — отвърна той и върна тялото в първоначалната му позиция по гръб. После се изсмя късо и безрадостно: — Никога не се е случвало преди. Може да е болна.

— По-добре да проверя — каза Лу.

Очакваше да я намери в коридора, но я нямаше. От мястото, където стоеше, се виждаше всичко до будката на портиера. Объркан от станалото, той закрачи покрай редиците с хладилни камери, където се съхраняваха труповете преди аутопсия. Когато стигна до края, забеляза Лори в хранилището — включваше батерията си да се зарежда.

— Какво става? — попита я той. — Добре ли си? Няма ли да правиш ти аутопсията?

Тя се обърна и го погледна. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Хей! Какво ти става? — Той свали маската си и съблече престилката, след което я прегърна силно.

След няколко минути той се дръпна и се взря в нея. Тя избърса очите си с ръка и изхлипа.

— Искаш ли да поговорим?

Лори кимна, но не направи опит да се освободи от прегръдката му. Пое си дълбоко дъх. Устните й трепереха.

— Успокой се.

— Боя се, че знам на кого е трупът — успя да произнесе най-сетне тя. — Това е Роджър Русо, моят приятел от „Манхатън Дженерал“.

— Мили боже! — каза Лу полусъчувствено, полураздразнено. — Сега разбираш защо ти казах, че аматьорското разследване е опасно.

— Нямам нужда от лекции — прекъсна го Лори и се изтръгна от ръцете му.

— Извинявай. Знам, че е така.

— Кажи ми нещо — започна тя предизвикателно. — Този човек беше нещо важно в живота ми, а аз съм тази, която го тласна да направи онова, което той в края на краищата направи. О, Господи, каква бъркотия! — Тя стисна главата си с две ръце.

— Извинявай, д-р Монтгомъри, но не е точно така. Ти предполагаше, че се е добрал до някои имена. И доколкото ми е известно, не си го карала да ходи из болницата и да разговаря с тези хора. Това е била негова идея.

— В момента това няма никакво значение — въздъхна тя и отпусна безсилно ръце.

— Възнамеряваш ли да довършиш случая?

— Не, не възнамерявам — сопна му се тя.

— Добре, добре. Не ми се дразни, аз съм на твоя страна.

— Съжалявам. — Гласът й потрепна.

Робърт Харпър, шеф на охраната, мина покрай Лори и продължи по посока на охладителя, след което се появи отново с бърза крачка.