Робин Кук - Хромозома 6

— Нямам намерение да търпя подобно отношение! — отсече Мелани и тримата затрополиха нагоре по стълбите. Без да обръща внимание на Аурелио, младата фурия бутна вратата на Зигфрид, връхлетя вътре и заповяда на зашеметения комендант да излезе и да види с очите си щетите, нанесени на колата й. Кандис влезе заедно с нея, докато Кевин предпочете да остане отвън, в компанията на слисания Аурелио.

— Снощи изгубих слънчевите очила, на които много държа — беше обяснението на Мелани. — Днес се върнах там да ги потърся и какво? Някакви чернилки стреляха по колата ми!

За огромна изненада на Кевин, Зигфрид не само не избухна, но започна да се извинява. Според него войниците били там за охрана на подстъпите към острова, но никой не им е разрешавал да използват оръжие. После предложи да ремонтира колата на Мелани за сметка на управата, като междувременно я замени с някоя от парка на негово разположение. За капак обеща да изпрати допълнителен взвод войници в района, с единствената задача да търсят изгубените очила…

Есмералда поднесе десерта. За огромно удоволствие на гостенките, той беше приготвен с пресни, току-що набрани кокосови орехи.

— Зигфрид спомена ли нещо за инцидента? — пожела да узнае Кевин.

— Отново се извини и каза, че е говорил с мароканската охрана — отвърна Кандис. — Повече няма да има никакви стрелби. Войниците ще предупреждават устно, че достъпът до брега е забранен…

— Глупости — тръсна глава Кевин. — Тези гаменчета само чакат нещо да помръдне, за да натиснат спусъка!

— Войниците търсили очилата ми в продължение на часове — разсмя се Мелани. — Така им се пада!

— А накрая попита дали искаме да говорим с някой от работниците, които са горили храсталаците на острова — добави Кандис. — Представяш ли си?

— Какво му отговорихте?

— Че няма смисъл — отвърна Кандис. — Не искахме да остане с впечатлението, че въпросът с дима продължава да ни интересува, още по-малко пък, че планираме нова визита на острова.

— Но ние наистина не планираме такова нещо — рече Кевин и подозрително огледа усмихнатите лица на гостенките си. — Хей нали не сте решили обратното? — Лично за него въпросът беше приключен. Нямаше никакво намерение да рискува отново да се превърне в мишена.

— Когато каза, че за вечеря има риба, ние избухнахме в смях, помниш ли? — погледна го Мелани.

— Помня — намусено отвърна Кевин. Имаше неприятното предчувствие, че следващите думи на младата жена никак няма да му харесат.

— Цял следобед разговаряхме с рибари, които посещават Кого поне два пъти в седмицата — поясни Мелани. — Вероятно някой от тях е хванал рибата, която току-що изядохме. Идват от едно градче на име Акальонг, което се намира на двадесетина километра източно оттук…

— Знам го — кимна Кевин. Оттам тръгваха корабчетата за Кокосовия бряг в Габон. Всъщност това бяха по-скоро моторизирани канута, които наричаха пироги…

— Взехме под наем една от лодките им — гордо обяви Мелани. — Ще я задържим два-три дни и с нейна помощ ще избегнем приближаването до проклетия мост. Ще посетим Изла Франческа по вода!

— Без мен! — отсече с категоричен тон Кевин. — Това, което се случи, ми е напълно достатъчно. Мисля, че извадихме голям късмет, оставайки живи. Ако сте решили да ходите там, ваша работа! Знам, че не мога да ви разубедя!

— Прекрасно! — презрително го изгледа Мелани. — Значи се предаваш! Тогава ще ми кажеш ли как възнамеряваш да разбереш дали наистина сме създали хуманоиди, или не? Нима забрави, че ти беше този, който пръв повдигна въпроса?

Над масата се възцари тежко мълчание, нарушавано единствено от писъците на нощните обитатели на джунглата. Двете жени го гледаха втренчено.

— Още не знам какво да правя — колебливо промълви Кевин. — Все ще измисля нещо…

— Да бе, как не! — изгледа го със същото презрение Мелани. — Сам каза, че единственият начин да разберем какво правят животните, е да посетим острова. Това бяха твои думи, забрави ли?

— Не съм забравил, но…

— Добре де, няма проблем — тръсна глава Мелани. — След като те е страх да отидеш да видиш какво си свършил със собствените си ръце… Разчитахме да ни помогнеш с управлението на тази пирога, но ще се справим и сами. Нали, Кандис?

— Да — кимна русокосата жена.

— Планирала съм нещата много внимателно — добави Мелани. — Наехме не само едно голямо кану с мотор, но и едно по-малко, което се движи с гребла. Ще го вържем за голямото, а когато стигнем острова, именно с него ще поемем нагоре по Рио Дивизо. По всяка вероятност изобщо няма да стъпим на сушата, а просто ще проведем наблюдение от реката…