Робин Кук - Хромозома 6

— Пита ли? — учуди се Вини.

— Да. Въпросът му към доктор Левиц е бил съвсем конкретен.

— Вероятно нещо друго го е накарало да се усъмни — сви рамене Вини. — Но при всички случаи проблемът се върти около тези две имена: доктор Степълтън и доктор Лори Монтгомъри.

Реймънд замълча, веждите му очаквателно се повдигнаха.

— Докторе — тежко въздъхна Вини. — Вече ти казах, че едва ли бих се забъркал в тази история, ако не беше заболяването на Вини-младши. На всичкото отгоре забърках в нея и братът на жена ми, когото не мога да зарежа просто ей така… Разбираш ли ме? Ще изпратя Анджело и Франко да се погрижат за въпросните доктори. Имаш ли нещо против, Анджело?

Реймънд извърна изпълнен с надежда поглед към едрия бандит и за пръв път го видя да се усмихва. Беше малко страшничка усмивка, тъй като белегът пречеше на нормалното движение на лицевите мускули.

— Цели пет години чакам момента, в който ще се срещна с Лори Монтгомъри! — изръмжа Анджело.

— И аз така си помислих — кимна Вини. — Можеш ли да вземеш адресите им от Вини Амендола?

— Сигурен съм — кимна онзи. — Адресът на Монтгомъри вече го знам, а Вини с удоволствие ще ми съобщи този на Степълтън, защото тъй и тъй вече умира от страх да не го спипат…

Босът размаза фаса в пепелника и вдигна глава:

— Е, док, какво ще кажеш?

Анджело и Франко отиват на гости на прекалено усърдните ти колеги и ги убеждават да възприемат нашата гледна точка… Ще им бъде обяснено, че ни причиняват определени неприятности и те със сигурност ще ни разберат… — На лицето му се появи хладна усмивка, придружена с леко намигване.

— Признавам, че по-добро разрешение от това не може да има — въздъхна с облекчение Реймънд, после се надигна и започна да се измъква от сепарето. — Благодаря, мистър Доминик — върна се към официалната форма той. — Много съм ви задължен. Моля да ме извините за избухването преди малко…

— Почакай, док — вдигна ръка Доминик. — Още не сме обсъдили хонорара…

— Мислех, че това влиза в предишната ни уговорка — обърна се Реймънд. — В крайна сметка тялото на Франкони не трябваше да се появява отново, нали?

— Аз виждам нещата по друг начин — поклати глава Вини. — Това е допълнителна работа, а тъй като въпросът с вноските вече е уреден, ще се наложи да обсъдим връщането на част от капарото, което оставих на вашата организация. Какво ще кажеш за двайсет хилядарки? Една хубава кръгла цифра…

Реймънд побесня, но успя да не го покаже. Освен това отлично помнеше какво стана последния път, когато опита да се пазари: цената веднага скочи двойно.

— Ще ми трябва известно време, за да осигуря подобна сума — сдържано рече той.

— Няма проблеми, док — кимна Вини. — Важното е, че се разбрахме. Веднага започвам реализацията на моята част от сделката, Анджело и Франко са готови…

— Отлично — изломоти Реймънд и побърза да излезе.

— Хей, сериозно ли мислиш да го направим? — попита Анджело.

— Май да — въздъхна Вини. — Идеята да включа зет си ще ми излезе солена, макар че по онова време просто нямахме друг избор. Но нещата трябва да се оправят, в противен случай рискувам жената да ми откъсне топките! Добре поне, че накарах докторчето да плати за това, което тъй и тъй съм длъжен да направя…

— Кога искаш да се погрижим за тези двамата? — пожела да узнае Анджело.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — рече Вини. — Може и още тази вечер…

— В колко часа очаквате гостите си? — попита Есмералда. Главата и тялото й бяха увити в красив плат на оранжево зелени ивици.

— В седем — отвърна Кевин, доволен че го прекъсват. От известно време насам се опитваше да чете някаква статия по микробиология в едно от специализираните издания, за което беше абониран. Но в главата му не оставаше нещо, тъй като мислите му непрекъснато се връщаха към следобедните събития.

Пред очите му продължаваха да се появяват изскочилите от джунглата войници с червени барети, чуваше тежкото трополене на ботушите им, потръпваше от ужас при спомена за автоматичните откоси, които продължаваха да кънтят в ушите му.

Бягството от поляната и бясното люшкане по разбития път някак му беше помогнало да преодолее вцепеняващия страх от стрелбата.

За разлика от него, Мелани възприе събитията по съвсем друг начин и той неволно се запита дали тук няма пръст и закалката, която дава животът в Манхатън. Вместо страх, младата жена изпадна в бесен гняв, при това не заради самата стрелба, а защото войниците си бяха позволили да нанесат щети на колата, която считаше за своя собственост, въпреки че технически погледнато, тя си беше на „ГенСис“.