Робин Кук - Хромозома 6

— Името ви, моля — рече матроната с посребрени коси на рецепцията.

Джак й показа служебната си карта на медицински следовател. Повечето хора я приемаха за полицейска, главно защото имаше същата гланцирана повърхност и кожена калъфка. В случаи като този той изобщо не си правеше труда да предлага допълнителни обяснения.

— Трябва да говоря с доктора — промърмори той и грижливо прибра картата във вътрешния си джоб. — По възможност веднага.

Матроната се окопити сравнително бързо и отново го попита за името. Той се представи, умишлено пропускайки титлата „доктор“. Жената стана и изчезна във вътрешността на клиниката. Погледът на Джак пробяга по приемната. Беше просторно помещение, претрупано със скъпи мебели. И едва ли имаше нещо общо със собствената му приемна от времето, когато работеше като офталмолог на частна практика. Това време беше отминало отдавна, беше се превърнало в част от един друг живот…

Петимата пациенти в приемната бяха облечени добре. Вдигнали пред очите си обичайните вестници и списания, те скрито оглеждаха Джак. Във въздуха се усещаше атмосфера на леко недоволство, сякаш всички знаеха, че появата на този висок мъж пред рецепцията ще удължи чакането им. Джак се надяваше, че никой от тях не е мафиотски бос, за когото чакането може да представлява лична обида и повод за отмъщение.

Администраторката се появи и му направи знак да я последва. В поведението й имаше нещо сервилно. Отвори вратата на кабинета пред него, изчака го да влезе и старателно я затвори.

Доктор Левиц не беше в кабинета. Джак седна на единия от двата стола пред бюрото и се огледа. Обичайните дипломи и лицензи в рамкирано стъкло, семейни снимки, купчина неразпечатани медицински списания. Тази гледка му беше толкова позната, че неволно потръпна. Запита се как е издържал години наред в подобно затворено, лишено от въздух пространство.

Една от страничните врати се отвори и в кабинета се появи доктор Левиц. От джобчето на бялата му престилка стърчеше цяла батарея писалки, на врата му висеше стетоскоп. В сравнение с широкоплещестата фигура на Джак, тялото му изглеждаше дребно и някак крехко.

Джак веднага забеляза постоянните тикове на лицето му, придружени от леко поклащане на главата. Докторът обаче очевидно не им обръщаше внимание. Пристъпи крачка напред да се ръкува, после побърза да се оттегли зад голямото си писалище.

— Много съм зает, но винаги ще намеря време за полицията — обяви той.

— Не съм от полицията — рече Джак. — Казвам се доктор Степълтън, работя като медицински следовател в Градския патологичен център на Ню Йорк.

Главата на доктор Левиц леко подскочи, същото сториха и тънките му мустачки. Адамовата му ябълка нервно помръдна.

— О…

— Искам да поговорим за един от вашите пациенти — рече Джак.

— Здравословното състояние на моите пациенти е поверително — механично отвърна доктор Левиц.

— Разбира се — съгласи се Джак и на лицето му се появи усмивка. — Но само докато са живи. Не и след като пристигнат за аутопсия при нас. Интересувам се от господин Карло Франкони.

Последва серия от резки и не координирани движения. Добре, че този човек не практикува мозъчна хирургия, рече си Джак.

— Поверителността се отнася и за мъртвите ми пациенти — поклати глава доктор Левиц.

— От етична гледна точка сте абсолютно прав — кимна Джак. — Но бих искал да ви напомня, че в качеството си на медицински следовател на щата Ню Йорк, аз имам властта да ви призова по съдебен ред. Предпочитам обаче да проведем един приятелски разговор, нищо повече… Сигурен съм, че ще намерим допирни точки.

— Какво искате да знаете? — попита доктор Левиц.

— От доста обемистата папка със заболявания на господин Франкони ми стана ясно, че е имал сериозни проблеми с черния дроб, довели на даден етап до почти пълна нефункционалност.

Доктор Левиц кимна с глава, дясното му рамо странно подскочи. Джак изчака затихването на тиковете и добави:

— Ще мина направо на въпроса: претърпял ли е пациентът ви операция за присаждане на черен дроб?

Доктор Левиц не отговори, отново разтърсен от силни тикове. Джак търпеливо чакаше.

— Не зная за подобна операция — отвърна най-сетне Левиц.

— Кога го видяхте за последен път?

Доктор Левиц вдигна слушалката и помоли да му донесат картона на Карло Франкони.

— След минутка ще ви отговоря — погледна към Джак той.

— Преди около три години, при поредното постъпване на Франкони в болница, вие сте изразил мнение, че трябва да се подложи на трансплантация… Помните ли това?