Робин Кук - Хромозома 6

— Наистина ли си изненадан?

— Какво искаш да кажеш? — обидено я погледна Джак.

— Миналата година именно ти направи информацията за чумата обществено достояние…

— Тогава беше друго! — повиши тон Джак. — Трябваше да се спасяват хора!

— Добре де, не се ядосвай — кимна примирително Лори. — Какви случаи имаме за днес?

— Още не съм погледнал — призна Джак. — Но купчината папки е сравнително малка, затова имам една молба: днес да ме освободиш от аутопсии. Пиши го „книжен ден“, който всъщност ще бъде ден на проучвания…

Лори се наведе и преброи папките.

— Само десет случая, няма проблем — кимна тя. — Самата аз мисля да направя само една, а след това ще се опитам да разбера как тялото на Франкони е напуснало това заведение… Колкото повече мисля по този въпрос, толкова по-силно става убеждението ми, че това е било вътрешна работа…

Зад гърба им се разнесе странен шум, последван от звучна ругатня. Обърнаха се и видяха, че Вини е скочил на крака, а кафето му се беше разляло по масата и панталоните му.

— Внимавай с това момче — рече Джак. — Пак е в отвратително настроение.

— Добре ли си, Вини? — подвикна Лори.

— Добре съм — отвърна младежът и сковано се насочи към машината за кафе, където стояха и салфетките.

— Нещо съм объркан — промърмори Джак и погледна към Лори: — Защо имам чувството, че появата на Франкони те интересува повече от изчезването му?

— Това е така поради откритията ти по време на аутопсията — рече Лори. — Отначало бях убедена, че някой е отмъкнал трупа от чиста злоба, просто да го лиши от достойно погребение. Но сега мисля, че това е направено, за да бъде унищожен черният му дроб. Шантава работа! Мислех, че разкриването на загадката по изчезването е предизвикателство към умствените ни способности и нищо повече. Но сега съм убедена, че сторим ли това, ще открием и извършителя…

— Започвам да разбирам какво е имал предвид Лу, когато спомена за невероятните ти асоциативни способности — кимна с уважение Джак. — След изчезването на Франкони аз лично поддържах становището, че въпросът ЗАЩО е много по-важен от въпроса КАК… Но ти направи връзката между тях.

— Точно така — кимна Лори. — Въпросът КАК ще ни накара да се запитаме КОЙ е извършителят, а когато го открием, той ще даде отговор на въпроса ЗАЩО…

— Мислиш, че е забъркан служител на Центъра, така ли?

— Страхувам се, че е точно така — кимна Лори. — Не виждам как другояче би могъл да изчезне трупът…

След разговора със Зигфрид, мозъкът на Реймънд най-сетне отстъпи пред химическите съединения, съдържащи се в двете хапчета приспивателно. Сънят му през останалата част от нощта беше дълбок и непробуден. Усети се едва когато Дарлийн дръпна завесите и слънчевите лъчи нахлуха в стаята. Часът беше осем сутринта и младата жена изпълняваше молбата му да го събуди.

— По-добре ли си, скъпи? — попита тя и оправи смачканата му възглавница.

— Да — изграчи Реймънд, въпреки че беше доста замаян от приспивателните.

— Направила съм ти любимата закуска — рече Дарлийн, взе малкия плетен поднос от бюрото и внимателно го постави в скута на Реймънд.

Очите му пробягаха по подноса. Прясно изстискан портокалов сок, две ивици бекон с яйце, препечена филийка и чаша кафе. До всичко това беше поставен сгънат на две сутрешен вестник.

— Какво ще кажеш? — гордо се усмихна Дарлийн.

— Прекрасно — кимна Реймънд, протегна шия и я целуна по бузата.

— Извикай ме когато свършиш кафето — рече тя и се отправи към вратата. — Веднага ще ти донеса още…

Реймънд намаза препечената филийка с масло и с детинско удоволствие отпи от портокаловия сок. За него ароматът на бекон с яйца беше най-хубавата сутрешна миризма. Отхапа един залък и разтвори вестника.

Ахна, част от храната попадна в дихателната му тръба и го принуди да се закашля. Плетеният поднос с трясък се преобърна на пода.

Дарлийн се появи тичешком, видя какво е станало и безпомощно закърши ръце. Реймънд продължаваше да кашля, лицето му стана доматено червено.

— Вода! — изстена между два пристъпа той.

Дарлийн се стрелна към банята и се върна с чаша вода. Той успя да отпие една глътка. Беконът с яйце, който беше лапнал, лежеше на стройна купчина върху завивката.

— Добре ли си? — попита Дарлийн. — Да викам ли „Бърза помощ“?

— Задавих се — изграчи Реймънд и докосна адамовата си ябълка.

Пет минути по-късно състоянието му беше относително стабилизирано. Гърлото му пареше, а гласът му стана прекалено дрезгав.