Робин Кук - Хромозома 6

Кевин излезе от първия завой и спря. До слуха му достигна тропот на ботуши и подрънкване на метал. Стомахът му се сви. Пътят пред него чезнеше някъде вляво. Заковал се на място, той затаи дъх. В следващата секунда иззад завоя изскочи група гвинейски войници в камуфлажно облекло. Всички бяха въоръжени с автомати китайско производство.

Кевин се завъртя на пети и хукна обратно по пътя. Никога през живота си не беше спринтирал така. Скоро изскочи на полянката, изрева на Мелани да пали колата и рязко отвори задната врата. Мелани завъртя ключа.

— Какво стана? — извика сред воя на стартера тя.

— Войници! — изграчи дрезгаво Кевин. — Цял взвод!

Моторът най-сетне включи. В същото време войниците изскочиха на полянката. Един от тях изкрещя нещо към Мелани, която здраво стъпи на газта.

Колата литна напред, Мелани изпусна волана, но успя да го улови. Зад гърба им екна дълъг автоматичен ред, задното стъкло на хондата се пръсна на хиляди дребни късчета. Кевин се просна на седалката, а Кандис изпищя, тъй като и нейното стъкло беше отнесено.

Веднага след полянката пътят правеше ляв завой. Мелани вкара колелата в коловозите и натисна газта докрай. Така изминаха около стотина метра, когато зад гърба им проехтяха нови изстрели. Над колата като разсърдени оси избръмчаха няколко куршума.

— Пресвети Боже! — простена Кевин, зае седнало положение и отръска стъклата от гърба си.

— Е, сега вече наистина съм бясна! — извика Мелани. — Това не бяха предупредителни изстрели във въздуха! Я виж на какво заприлича горкото ми задно стъкло!

— Аз пък мисля, че ще си подам оставката — плачливо въздъхна Кевин. — Винаги съм се страхувал от тези горили с автомати, но сега вече зная защо!

— Ключът за моста май не ни свърши никаква работа — отбеляза Кандис. — Жалко за всичките ни мъки снощи…

— Наистина е жалко — кимна Мелани. — Сега ще се наложи да прибегнем до алтернативен план…

— Аз лично отивам да си легна — обяви Кевин, вътрешно смаян от безстрашието на двете жени. Сърцето му блъскаше толкова силно, че се принуди да го притисне с ръка.

Джак натисна педалите и успя да хване зеленото на светофара между Първо авеню и Тридесета улица. След това вече беше лесно — летя по инерция чак до сградата на Съдебна медицина, направи рискован завой в алеята, водеща към товарната рампа и натисна спирачките едва на няколко метра от моргата. Секунди по-късно заключи велосипеда с верига и закрачи към канцеларията на нощния медицински следовател Джанис Джегър.

Продължаваше да е възбуден от откритието, че удавникът е Карло Франкони. Спа лошо, събуди се далеч преди разсъмване и веднага позвъни на Джанис. С цената на известни усилия успя да я убеди да изиска копие от болничния картон на Франкони, който, според предварителните й проучвания, бил лекуван в манхатънската болница „Дженерал“.

Отделно я принуди да вземе от бюрото на Барт Арнолд телефоните на всички европейски организации за доставка на човешки органи. Започна да ги върти още в три сутринта, поради часовата разлика. Най-голям интерес прояви към фондация „Еуро-трансплант“ със седалище в Холандия. Но оттам го увериха, че през последните месеци не са имали чернодробен реципиент на име Карло Франкони и той продължи нататък. Разполагаше с номерата на организации от много страни: франция, Англия, Италия, Швеция, Унгария и Испания.

В нито една от тях не беше чували за Карло Франкони. На всичкото отгоре хората, с които разговаря, бяха единодушни, че чужденец трудно ще получи черен дроб от местен донор, тъй като във всяка от страните имат дълги списъци на чакащи за трансплантация пациенти. Дремнал съвсем малко, Джак беше събуден от собственото си любопитство. Реши да тръгне за моргата рано и да провери на място информацията, събрана от Джанис.

— Господи, ти наистина не мирясваш! — отбеляза появата му колежката.

— Съдебната медицина се превръща в удоволствие именно от такива случаи — отвърна жизнерадостно Джак. — Какво направи с „Манхатън Дженерал“?

— Получих един куп материали. Господин Франкони им е бил редовен клиент, постъпвал е за лечение главно на две заболявания: хепатит и цироза.

— Аха — кимна Джак. — Кога за последен път е бил там?

— Преди два месеца — отвърна Джанис. — Но не за трансплантация. По принцип подобен вариант е бил обсъждан, но ако се е подложил на операция, това не е станало там… С тези думи жената измъкна една обемиста папка от бюрото си и я подаде на Джак. Той я тикна под мишницата си и с усмивка подхвърли: