Робин Кук - Хромозома 6

— Даде ли ти някакво обяснение за пушека?

— О, да — кимна младата жена. — Надълго и нашироко ми обясни как Зигфрид изпратил на острова някаква бригада да строи мост и да изгори натрупалите се отпадъци. Сторил го без негово знание…

— Ясно — кимна Кевин. — На мен пък ми позвъни Зигфрид, малко след девет… Предложи ми същата история, а после каза, че и доктор Лайънс бил разочарован от нас. Току-що разговаряли по телефона…

— Ще се разплача! — направи гримаса Мелани.

— Според мен това за бригадата си е чиста измислица — отбеляза Кевин.

— Естествено. Бъртрам час по час се хвали, че знае всичко за острова, а после изведнъж се оказва, че е пропуснал цяла бригада… Мисли ни за вчерашни. Кевин се изправи, пристъпи към прозореца и отправи поглед към Изла Франческа, който едва се очертаваше на хоризонта.

— Сега пък какво има? — попита Мелани.

— Зигфрид — отвърна той. — Спомних си заплахата му да приложи гвинейските закони срещу нас. Не мислиш ли, че говореше сериозно?

— Не, по дяволите! — тръсна глава Мелани.

— Откъде си толкова сигурна? Лично мен този човек ме плаши…

— Ако бях гражданка на тази страна, щеше да плаши и мен — кимна Мелани. — Но ние сме американци и докато се намираме на територията на Зоната, за нас важат добрите стари американски закони. Уволнението е най-тежкото наказание, което ни заплашва. А лично аз, както вече споменах снощи, не съм сигурна, че няма да го приема като избавление. Напоследък идеята да се прибера в Манхатън ми се струва все по-приемлива…

— Защо и аз не мога да мисля като теб — въздъхна Кевин.

— Днешните ти игри с компютъра потвърдиха ли, че бонобите продължават да живеят на две отделни групи? — смени темата Мелани.

— Да — кимна Кевин. — По-голямата се върти около пещерите. Тя включва предимно възрастни животни, включително нашите двойници. Втората група обитава горите северно от Рио Дивизо, състои се от по-млади животни. Но сред тях е третото по възраст бонобо — двойникът на Реймънд Лайънс.

— Любопитно — вдигна глава Мелани.

— Здравейте — втурна се в лабораторията Кандис. — Нали не съм закъсняла? Дори не подсуших косата си… — Вместо обичайната опашка, влажната й коса се спускаше право надолу.

— Справи се много добре — увери я Мелани. — Включително и през нощта, защото си проявила достатъчно здрав разум да поспиш. Докато аз самата се чувствам напълно разнебитена.

— Обади ли ти се Зигфрид Шпалек? — погледна я с любопитство Кевин.

— О, да — кимна Кандис. — Събуди ме някъде към девет и половина. Дано да е имало смисъл…

— Какво ти каза?

— Държа се много любезно. Дори се извини за снощния инцидент. Предложи ми обяснение за дима, който се извива над острова. Каза, че някакви работници подпалили сухите храсти.

— И ние получихме подобни послания — подхвърли Кевин.

— И какво мислите за тях? — попита Кандис.

— Не ги приемаме, просто, защото са твърде елементарни — отсече Мелани.

— Така и си помислих — кимна Кандис.

Мелани вдигна книжната торба.

— Хайде, да тръгваме.

— Носиш ли ключа? — попита Кевин и взе портативния локатор.

— Разбира се.

— Я чакайте малко! — спря се на крачка от стълбището Кевин. — Вчера със сигурност са ни проследили. Само така може да се обясни начинът, по който ни изненадаха. Всъщност, по-вероятно е да са следили мен, тъй като аз повдигнах въпроса за този дим пред Бъртрам Едуардс…

— Логично — кимна Мелани.

Тримата спряха и се спогледаха.

— Какво ще правим? — попита Кандис. — Нали не искаме отново да ни проследят?

— Преди всичко трябва да се откажем от моята кола — обяви Кевин. — Къде е твоята, Мелани? Времето е сухо, ще се справим и без двойно предаване.

— Долу на паркинга — отвърна техноложката. — Дойдох с нея от Животинския център.

— Забеляза ли някой да те следи?

— Откъде да знам — сви рамене Мелани. — Изобщо не съм се оглеждала…

— Хм… — замисли се Кевин. — Продължавам да мисля, че ако изобщо са решили да следят някого, това ще бъда аз. Затова, Мелани, сега ще слезеш долу, ще запалиш колата и ще се прибереш у дома.

— Ами вие?

— От мазето тръгва един тунел, който води към електроцентралата. Изчакай пет-десет минути у вас, после ела да ни вземеш оттам. Една от страничните врати води право на паркинга. Сещаш ли се?

— Мисля, че да — кимна Мелани. — Добре, ще се видим там…

Разделиха се на първия етаж. Мелани излезе в обедната жега и се насочи към паркинга, а Кевин и Кандис се спуснаха в подземието. Петнадесет минути по-късно Кандис отбеляза, че за пръв вижда толкова огромни подземни комуникации.