Робин Кук - Хромозома 6

— Електрозахранването е централизирано — обясни Кевин. — Всички основни сгради са свързани с тунели, изключение прави само Животинският център, който има собствена електростанция.

— Човек като нищо може да се изгуби тук — отбеляза Кандис.

— Аз съм го правил няколко пъти — призна Кевин. — Използвам тунелите главно през дъждовния сезон, тъй като са сухи и хладни…

Наближиха електроцентралата, бученето на турбините видимо се усили. Една желязна стълба ги отведе точно при страничната врата. Надникнаха навън. Паркирала под едно тропическо дърво с огромна корона, Мелани ги зърна и подкара насам.

Кевин седна отзад, а Кандис се настани на мястото до шофьора. Мелани рязко потегли. Климатичната инсталация приятно разхлаждаше горещия и влажен въздух.

— Нещо подозрително? — попита Кевин.

— Нищо — успокои го Мелани. — Направих един малък тур, все едно, че изпълнявам нечии поръчки. След мен нямаше никой. Деветдесет и девет процента съм сигурна в това…

Кевин се обърна и внимателно огледа района на електростанцията, бързо смаляващ се в далечината зад хондата на Мелани. Не се виждаха нито хора, нито автомобили.

— Май се измъкнахме — промърмори той и се свлече надолу в седалката. Не искаше главата му да стърчи над нивото на стъклата.

Мелани се насочи на север, към околовръстния път на града. Кандис разопакова сандвичите.

— Мм-м… Не е лошо — промърмори тя, забила зъби в едно ръжено хлебче с риба-тон.

— Приготвиха ми ги в кафенето на Центъра — рече Мелани. — На дъното има и безалкохолни…

— Искаш ли един сандвич, Кевин? — обърна се Кандис.

— Май да — отвърна Кевин, излегнал се странично на седалката.

Кандис му подаде сандвич и безалкохолно между двете предни кресла.

Скоро излязоха на пътя, който водеше към туземното селце на изток. От позицията си Кевин виждаше единствено върховете на увитите с лиани дървета, които се бяха надвесили над пътя. Между клоните им се мяркаха късчета синьо небе. След дългите месеци на дъжд и гръмотевични бури, те му се струваха малко неестествени.

— Има ли коли след нас? — попита след известно време той.

— Нито една — отговори след кратка справка с огледалцето Мелани. По пътя застигнаха доста от местните хора, които се придвижваха пеша, но никакъв трафик.

Скоро пресякоха площада с магазинчето в центъра на селцето и продължиха по черния път към брега. Кевин зае нормално положение, тъй като вече нямаше смисъл да се крие. Непрекъснато се обръщаше назад, но коловозите бяха пусти. Сърцето му се беше качило в гърлото, макар че за нищо на света не би признал това пред жените.

— Скоро ще се появи дървото, на което се натъкнахме снощи — предупредително се обади той.

— Но на връщане го нямаше — отбеляза Мелани. — Вероятно войниците са го отместили…

— Права си — призна Кевин и в душата му се промъкна уважение. Тази жена помнеше всичко, докато за него снощният инцидент беше пълна мъгла, особено след пукота на автоматите. Приведе се между предните седалки и отправи напрегнат взор напред. Пътят се виждаше все така трудно, независимо от яркото слънце, което огряваше джунглата. Гъстата зеленина не пропускаше нищо, колата се промъкваше през полумрачен тунел.

Излязоха на полянката и спряха. Вляво се издигаше гаражът, а вдясно се виждаше пътечката, която водеше към моста.

— Да карам ли до там? — попита Мелани.

Краят на пътя усили нервността на Кевин. Искаше да имат достатъчно пространство за обратна маневра, а това едва ли можеше да стане на брега.

— Предлагам да оставим колата тук — рече той. — Но първо ще я обърнем в обратна посока…

Очакваше възражения, но Мелани безропотно се подчини. Никой не спомена, че по този начин щяха да минат пеша през мястото, на което бяха обстрелвани. Маневрата скоро приключи.

— Окей, пристигнахме! — весело обяви Мелани и дръпна ръчната спирачка. От тона й личеше, че е забелязала напрежението у спътниците си и иска да ги разведри.

— Хрумна ми нещо, което не е много приятно — мрачно промърмори Кевин.

— Сега пък какво? — погледна го в огледалцето Мелани.

— Може би ще е по-добре да отида сам и да вида дали около моста няма хора…

— Какви хора? — попита Мелани, но беше ясно, че перспективата за нежелана компания плаши и нея.

— Всякакви — рече с въздишка Кевин и отвори вратичката: — Включително Алфонс Кимба…

Пътят към брега беше почти скрит под гъста растителност. В момента, в който Кевин се шмугна в зеления тунел, той изви надясно. Тук светлина почти не достигаше. Тревата между коловозите беше толкова висока, че те повече приличаха на две отделни, успоредни пътечки.