Робин Кук - Хромозома 6

— Може ли да оставя куфарчето си при вас? В него няма нищо ценно…

— И да имаше, пак щеше да бъде в пълна безопасност — обяви с достойнство старецът.

Лори слезе и нервно закрачи към главния вход. Като днес си спомняше случаят, който доктор Дик Катценбърг представи на редовното седмично заседание преди около пет години: млад мъж на около двадесет години бил балсамиран жив в погребална агенция „Сполето“, часове след като плиснал в лицето на Поли Черино кофа с киселина за акумулатори.

Лори потръпна, но не намали ход и бързо изкачи стъпалата към верандата. Никога нямаше да се освободи напълно от кошмарната афера Черино.

Пушачите не й обърнаха внимание. Иззад затворената врата долиташе тиха музика на орган. Лори натисна бравата, вратата се отвори.

Музиката беше почти единственото нещо, което нарушаваше тържествената тишина на дома. Дебели килими покриваха паркета, пред главната зала стояха няколко души в официално облекло, които тихо разговаряха помежду си.

Вляво имаше дискретно осветено помещение, в което бяха изложени ковчези и различни погребални атрибути. Вдясно се намираше залата за траурно бдение. В дъното й беше положен ковчег с ложе от свежи цветя, около него бяха насядали опечалените.

— Мога ли да ви помогна? — обади се тих глас зад гърба на Лори.

Слаб и висок мъж със скръбна физиономия незабелязано се беше приближил към нея. Беше горе-долу на нейните години, облечен в черен костюм и бяла риза. Истински пуритански проповедник, рече си Лори.

— Вероятно сте тук, за да отдадете последна почит на Джонатан Дибартоло? — погледна я въпросително мъжът.

— Не — поклати глава Лори. — Исках да се простя с Франк Глийсън…

— Моля? — погледна я с недоумение проповедникът.

Лори повтори името.

Мъжът помълча известно време, после вдигна глава:

— Името ви, моля?

— Доктор Лори Монтгомъри.

— Почакайте за момент, ако обичате — рече онзи и буквално се стопи във вътрешността на къщата.

Лори обходи с поглед лицата на опечалените. Тази разновидност на смъртта познаваше слабо, просто, защото й се беше случвала само веднъж — при смъртта на брат й, починал от свръхдоза наркотик на деветнадесет. Самата тя тогава беше едва на петнадесет. Сътресението беше огромно, още повече, че именно тя беше открила трупа.

— Доктор Монтгомъри, аз съм Антъни Сполето — обади се тих глас зад нея. — Разбрах, че сте тук да почетете паметта на господин Франк Глийсън…

Тия тук стъпват като призраци, рече си Лори, обърна се кимна с глава:

— Точно така.

Мъжът срещу нея също носеше черен костюм, а косата му беше дори по-мазна от гласа му.

— Страхувам се, че това е невъзможно — обяви господин Сполето.

— Днес следобед позвъних и ме увериха, че тялото му е изложено — възрази Лори.

— Точно така — кимна Сполето. — Но това беше следобед. По молба на семейството му, господин Глийсън беше изложен за поклонение само между четири и шест…

— Разбирам — сухо отвърна Лори. В таксито беше измислила този план, просто за да оправдае присъствието си. Сега, след като се оказа, че тялото е изнесено, тя просто не знаеше какво да прави.

— Може би ще ми позволите да се разпиша в траурната книга — подхвърли тя.

— Страхувам се, че и това е невъзможно — рече с прискърбие мазният. — Семейството взе книгата със себе си.

— Е, предполагам, че това е всичко — безпомощно разпери ръце Лори.

— За нещастие — склони глава господин Сполето.

— Знаете ли за кога е насрочено погребението?

— За момента не.

— Благодаря ви.

— За нищо.

Лори излезе навън и скочи в таксито.

— Сега накъде? — обърна се да я погледне Майкъл.

Лори му даде адреса си на Деветнадесета улица и се наведе да хвърли един последен поглед на погребалната агенция. Екскурзията до Озоун Парк се оказа напълно безплодна. Всъщност, наистина ли беше така? Все пак разговаря с господин Сполето достатъчно дълго, за да се увери, че челото му не е мазно. Този човек просто се потеше, въпреки подчертано ниската температура в обредния дом. Лори замислено се почеса по брадичката. Дали това означаваше нещо, или отново е готова да се залови за сламка?

— Приятел ли ви беше? — обади се Майкъл.

— Кой?

— Покойникът…

— Не бих казала — мрачно се усмихна Лори.

— Знам какво имате предвид — погледна я в огледалцето Майкъл. — Днешните отношения между хората са изключително сложни и аз ще ви кажа защо…

Лори кимна с глава и се настани по-удобно, готова за лекцията. Обичаше таксиджиите-философи, а тази вечер беше попаднала на истински Платон.