Робин Кук - Хромозома 6

— На Бингъм ли? — учуди се Лори. Всъщност, в това няма нищо странно, призна пред себе си тя. Особено, ако се вземе предвид факта, че именно Бингъм щеше да прави аутопсията…

— Той ми нареди да го изпратя в кабинета му — кимна Марвин. — Нима трябваше да кажа на шефа, че това е забранено? Знаеш, че не става…

— Прав си — разсеяно кимна Лори. Все още не успяваше да се пребори с изненадата. Оказа се, че има рентгенови снимки на Франкони! Естествено, те не струваха кой знае какво при липсата на тялото, но тя се запита защо никой не я беше уведомил за съществуването им. После изведнъж си даде сметка, че не беше виждала Бингъм от деня, в който изчезна тялото. — Хей, радвам се, че си побъбрихме — излезе от унеса си тя. — Извинявай, че допуснах немарливост от твоя страна.

— Няма нищо — усмихна се Марвин.

Лори се обърна към изхода, после изведнъж спря. Спомни си за погребална агенция „Сполето“ и импулсивно попита Марвин какво знае за нея.

— Нищо особено — сви рамене младежът. — Познавам ги по име, но никога не съм бил там…

— А какви са хората, които идват да си прибират мъртъвците?

— Нормални — отново сви рамене Марвин. — Виждал съм ги съвсем бегло… Не знам какво да ти отговоря.

— Въпросът ми беше глупав — кимна Лори. — Извинявай, че изобщо ти го зададох…

Напусна сградата през товарната рампа и излезе на Тридесета улица. Продължаваше да е твърдо убедена, че нещата около случая Франкони са се развивали твърде странно.

Излезе на Първо авеню и пое в южна посока, после изведнъж се спря. Идеята да посети погребална агенция „Сполето“ й се стори страхотна. Колебанието й продължи само секунда, после стъпи на бордюра и вдигна ръка пред едно свободно такси.

— Накъде, госпожо? — попита шофьорът. На табелката върху арматурното табло беше изписано името му: Майкъл Нойман.

— Знаете ли къде се намира Озоун Парк? — попита Лори.

— Разбира се, в Куинс — отвърна Майкъл. Беше възрастен човек, прехвърлил шейсетте. Седалката му беше доста странна — дебело парче стиропор, покрито с кърпа. За облегалка му служеха няколко извити дъски.

— За колко време можем да стигнем там? Реши да се откаже в случай, че пътуването трае прекалено дълго. Майкъл прехапа устни и започна да пресмята наум.

— Няма да е дълго — рече най-сетне той. — Сега движението е слабо. Направо за нула време дойдох тук чак от летище Кенеди…

— Тогава да вървим — кимна Лори.

Майкъл спази обещанието си и пътуването наистина беше кратко, особено след като излязоха на магистралата Ван Уик. През това време Лори успя да научи, че Майкъл кара такси повече от тридесет години. Разсъжденията му бяха уравновесени и логични, а от начина, по който говореше, се излъчваше някаква бащинска топлота.

— Случайно да знаете къде се намира Голд роуд? — попита по едно време Лори, спомнила си изведнъж точния адрес на погребална агенция „Сполето“, който беше прочела в указателя. Беше доволна, че е попаднала на опитен шофьор, който без съмнение щеше да знае как да се оправи.

— Голд роуд — повтори Майкъл. — Че как да не го знам — той е продължение на Осемдесет и осма. Някаква къща ли търсите?

— Погребална агенция „Сполето“ — отвърна Лори.

— За нула време сме там! — обеща старецът и натисна газта. Лори се облегна назад и разсеяно се заслуша в приказките на бъбривия Майкъл. За момента късметът беше на нейна страна. Внезапното й решение да посети „Сполето“ се дължеше на недоверието на Джак. Агенцията имаше връзки с мафията, макар и с друга фамилия — както твърдеше Лу. А за нея това беше достатъчно основание за подозрения.

Верен на думата си, Майкъл скоро натисна спирачките. Колата спря пред триетажна дървена постройка, сгушена между два високи тухлени блока. Високи колони в старогръцки стил крепяха предната част на покрива, под който се простираше просторна веранда. На добре подстриганата ливада беше забита осветена табела с надпис: ПОГРЕБАЛНА АГЕНЦИЯ „СПОЛЕТО“ — СЕМЕЕН БИЗНЕС В ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ДВЕ ПОКОЛЕНИЯ.

Въпреки късния час, агенцията работеше. Всички прозорци бяха осветени, а на верандата се беше събрала малка групичка пушачи. През френските прозорци на първия етаж се виждаха и немалко хора в приемната.

Лори докосна рамото на Майкъл в момента, в който той се готвеше да спре апарата.

— Имате ли нещо против да ме изчакате? — попита тя. — Няма да се бавя дълго, а тук едва ли ще намеря такси, което да ме върне обратно…

— Разбира се, госпожо — кимна Майкъл. — Няма проблем.