Робин Кук - Хромозома 6

— Не ти ли харесва песента? — обидено го погледна Франко. — За мен тя е наситена със сладки спомени… — Млясна с устни и замечтано добави: — Напомня ми за Мария Проволоне, беше страхотно гадже!

— Добре де, хубава е — засмя се Анджело. Беше му приятно да работи с Франко Понти, един безспорен професионалист. Особено високо ценеше чувството му за хумор, вероятно, защото сам беше напълно лишен от него.

Франко напусна магистралата и пое по авеню „Палисейд“, след това прекоси Шосе 9W и започна да се спуска по продължителния наклон към Енгълууд, Ню Джърси. Сградите от двете страни на пътя бяха тежки и солидни, нямаха нищо общо с леките крайпътни заведения и складове, покрай които се движеха преди малко.

— Картата и адреса са ти подръка, нали? — попита Франко.

— Ето ги тук — отвърна Анджело, включи лампичката под огледалцето за обратно виждане и разстла картата върху таблото. — Търсим Овърлук Плейс, което трябва да е някъде вдясно…

Скоро откриха Овърлук Плейс и бавно поеха по изпълнена със завои улица, разделена на три платна. Добре поддържаните тревни площи пред скъпите резиденции изглеждаха съвършени — като игрищата за голф, които показваха по рекламите.

— Представяш ли си да живееш на такова място? — попита Франко докато въртеше глава в двете посоки на пътя. — По дяволите, аз сигурно ще се изгубя из тези ливади преди да намеря улицата!

— Не ми харесва, защото е прекалено спокойно! — изръмжа Анджело, — Тук ще стърчим като дебел и мазен среден пръст!

— Я стига с твоите притеснения! — сряза го партньорът му. — На този етап правим малко проучване, нищо повече. Кой номер търсим?

Анджело направи справка с листчето в ръцете си.

— Овърлук Плейс номер осем…

— Трябва да е вляво — отбеляза Франко. — Току-щр отминахме номер 12…

Няколко секунди по-късно колата намали скоростта и спря вдясно от пътя. Двамата пътници в нея извърнаха очи към извитата алея с фенери от ковано желязо от двете страни, която водеше към солидна къща в стил „Тюдор“, разположена сред великолепни борове. Повечето от прозорците светеха, а ливадата наоколо беше с размерите на футболно игрище.

— Цял замък! — възкликна Анджело.

— Не бих казал, че очаквах именно това — кимна в знак на съгласие Франко.

— Какво ще правим сега? — попита Анджело. — Не можем да останем тук. Откакто отбихме от главния път, не сме срещнали нито една кола!

Франко включи на скорост. Анджело беше прав. Забавят ли се още малко тук, несъмнено ще привлекат вниманието и някой ще се обади в полицията. Вече бяха минали покрай един от глупавите знаци, на които пишеше КВАРТАЛНА ОХРАНА, а зад него се мяркаха типове, облечени в дълги дъждобрани, под които положително криеха по някоя карабина…

— Дай да видим какво можем да разберем за онова 16-годишно пиленце — промърмори Анджело. — Къде ходи на училище, по какво си пада, кои са приятелчетата й… Но до къщата няма да припарваме в никакъв случай!

Франко изсумтя в знак на съгласие. В момента, в който се готвеше да натисне газта, пред къщата се появи някаква фигура. Бяха прекалено далеч, за да се разбере дали принадлежи на мъж или на жена.

— Някой излезе — рече той.

— Забелязах — кимна Анджело.

Фигурата се спусна по каменните стъпала и пое по алеята.

— Доста е дебела — отбеляза Франко.

— И води куче — добави Анджело.

— Пресвета Дево! — възкликна миг по-късно Франко. — Та това е момичето!

— Не вярвам — поклати глава Анджело. — Никога не става толкова лесно… Наистина ли мислиш, че това е Синди Карлсън?

Замълчаха и смутено гледаха как момичето бавно се приближава към тях, сякаш беше решило да ги поздрави. Пред него подтичваше малък пудел с шоколадова козина и вирната нагоре опашчица с топка накрая.

— Какво ще правим? — попита Франко. Не очакваше отговор на въпроса си, а просто разсъждаваше на глас.

— Да пробваме номера с полицията — подхвърли Анджело. — При него грешка няма…

— Добра идея — кимна Франко и протегна длан:

— Я дай оная полицейска значка от Озоун Парк…

Анджело бръкна в горното джобче на елегантното си сако „Бриони“ и извади значката, скрита в плоско кожено калъфче.

— Ти оставаш в колата — рече Франко. — Няма смисъл да я плашим с бандитската ти мутра.

— Благодаря за комплимента — мрачно изръмжа Анджело. Той беше изключително придирчив към външния си вид и хвърляше щури пари за дрехи, в напразен опит да компенсира недостатъците на лицето си. А те никак не бяха малко: неравни дупки от дребна шарка, прекарана като дете, тежка форма на акне като пубертет, плюс изгаряния трета степен, получени в резултат на една експлозия преди пет години. По ирония на съдбата тази експлозия стана благодарение на Лори Монтгомъри…