Робин Кук - Хромозома 6

— Ще ти бъда безкрайно задължен — трогнато промърмори Джак.

— Мисля да започна веднага — добави Тед. — Така резултатите ще станат известни още утре.

— Ей, на това му се вика приятел! — усмихна се Джак и протегна ръка с дланта нагоре.

Тед шумно я плесна със своята.

След като Тед си тръгна, Джак отново включи осветлението на микроскопа. Имаше чувството, че замразената проба под окуляра му се подиграва като непрекъснато му предлага нови и странни детайли. Беше я изследвал толкова дълго, че очите го боляха.

Облегна се назад и огледа недовършените заключения, пръснати на купчини върху бюрото. И при най-консервативна оценка бройката им положително беше някъде около тридесет. Това беше доста повече от обикновено. Писмената дейност съвсем не беше силната му страна, а когато се изправеше пред някой труден за разрешаване случай, лавината от папки буквално заплашваше да го погълне.

От устата му излетя сподавена ругатня. После се оттласна от бюрото и свали пилотското си яке от пирона на вратата. Достатъчно, рече си той. Сега ми трябва едно хубавичко физическо натоварване, което изключва всякаква мисъл. Точно това, което предлагаше кварталната баскетболна площадка…

От моста „Джордж Вашингтон“ се разкриваше наистина великолепна гледка към панорамата на Ню Йорк. Франко Понти час по час извръщаше глава, за да й се наслади и все не успяваше. По това време на денонощието трафикът беше изключително тежък. Франко беше зад волана на един краден форд, с който се придвижваше по посока на Енгълууд, Ню Джърси. До него седеше Анджело Фачоло, вперил равнодушен поглед пред себе си. И двамата бяха с ръкавици.

— Погледни наляво — не се стърпя Франко. — Каква гледка! Всичките тези светлини са невероятни! Вижда се целият кипящ от живот остров, чак до Статуята на свободата!

— Виждал съм го — мрачно из боботи Анджело.

— Какво ти става? — извърна се да го погледне Франко. — Държиш се така, сякаш са ти изяли десерта!

— Не ми харесва тая работа! — избухна Анджело. — Същото стана, когато Черино превъртя и заповяда на мен и Тони Руджерио да прекосим целия шибан град с подобно поръчение! Мисля, че ние трябва да изпълняваме обичайните си задачи, да се срещаме и работим с обичайните хора!

— Вини Доминик не е Поли Черино — поклати глава Франко. — Пък и какво лошо има да изкараме малко допълнително мангизи?

— Срещу мангизите нямам нищо против — кимна Анджело. — Но рискът не ми харесва…

— Какви ги дрънкаш? — отново го изгледа Франко. — Ние сме професионалисти и не се излагаме на риск…

— Но неочаквани неща винаги стават — държеше на своето Анджело. — Както и сега…

Франко хвърли поглед към грубия профил на спътника си, очертан смътно на слабата светлина, която хвърляше арматурното табло.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид тая проклета Лори Монтгомъри, от която тръпки ме побиват! — изръмжа Анджело. — Ние с Тони вече направихме един безуспешен опит да й видим сметката. Сякаш Господ я закриляше!

Франко неволно се разсмя.

— „Проклетата“ Лори Монтгомъри трябва да се гордее, че кара известна личност като теб да я побиват тръпки! — рече той.

— Не виждам нищо смешно! — изръмжа Анджело.

— Не се сърди — рече успокоително Франко. — А и тя няма нищо общо със сегашната ни задача…

— Има — възрази Анджело. — Казала пред Вини Амендола, че на всяка цена ще открие как е изчезнал трупът на Франкони. След което добавила, че предизвикателството е лично…

— А защо не си зададеш въпроса как ще го стори на практика? — попита Франко. — Освен това мръсната работа беше свършена от Фреди Капузо и Ричи Хърнс… Според мен се притесняваш напразно.

— Не познаваш тази жена! — мрачно поклати глава Анджело. — Нямаш представа с каква упорита кучка си имаме работа!

— Е, хубаво — капитулира Франко. — След като не искаш да прогониш тази муха от главата си, аз какво да направя?

Прекосиха средата на моста и навлязоха в Ню Джърси. Франко ловко смени платната, шмугна се вдясно и пое по междущатската магистрала „Палисейдс“. Анджело продължаваше да пази мрачно мълчание и той протегна ръка да включи радиото. След като си поигра с бутоните, най-сетне попадна на станция, която пускаше „стари, но готини“ хитове. Увеличи звука и започна да пее „Сладка Керълайн“ заедно с Нийл Даймънд.

При втория припев Анджело се наведе напред и изключи радиото.

— Печелиш — избоботи той. — Обещавам да си оправя настроението, но само ако спреш да пееш!