Робин Кук - Хромозома 6

— Не! — вдигна ръка Зигфрид, отгатнал намеренията му. — Сега не е време за обяснения и извинения! Качвай се горе и виж дали господин Маршал и приятелките му са налице!

Камерън докосна периферията на шапката си и изтича по стълбите. Зигфрид го чу как хлопа на вратата. Миг по-късно бе включено осветлението в спалните. Намръщеният му поглед се спря на пияните войници, които дори не бяха забелязали появата им. После Камерън се появи отново.

— Няма ги! — съобщи той с бяло като вар лице.

Зигфрид направи опит да овладее гневния пристъп, който клокочеше в гърдите му. Но некомпетентността на подчинените му действително надхвърляше всякакви граници.

— Джипът? — кратко излая той.

— Отивам да проверя — кимна Камерън и хукна към тръстиковата преграда в другия край на къщата. След секунда се върна обратно. — И него го няма! — съобщи той, избягвайки погледа на шефа си.

— Каква изненада! — язвително се усмихна Зигфрид и щракна с пръсти по посока на колата му. Настаниха се в купето и комендантът премина към действие. — Свържи се с твоите хора! — заповяда той. — Искам веднага да открият джипа на Кевин. Обади се на КПП-то да провериш дали не са напуснали Зоната. Междувременно ме закарай в службата!

Камерън подкара и вдигна радиотелефона от стойката на арматурното табло. Номерата бяха запаметени, достатъчно беше да докосне съответния бутон. Натисна газта и колата рязко пое на север.

Когато пристигнаха пред кметството, търсенето вече беше в ход. От КПП-то ги увериха, че никой не е правил опит да напусне Зоната. Изскочиха на паркинга, до слуха им отново достигнаха горещи африкански ритми.

— Охо! — изненадано възкликна Камерън.

Зигфрид запази мълчание и направи опит да се подготви за това, което вече подозираше. Колата закова пред кметството, фаровете осветиха изкъртените решетки и дебелата, проточила се като змия верига.

— Това вече е нещастие! — извика с потрепващ от гняв глас Зигфрид. После грабна карабината и излезе от колата. Беше превъзходен стрелец, въпреки че му се налагаше да държи оръжието само с една ръка. Екнаха три изстрела, в бърза последователност един след друг. Празните бутилки от вино на перваза на караулното се пръснаха на сол, но музиката не секна.

Стиснал пушката в здравата си ръка, комендантът пристъпи към прозореца и надникна. Касетофонът беше поставен върху масата, копчето за усилване — завъртяно докрай. Четиримата войници хъркаха яко, проснали се на пода и по плетените столове.

Зигфрид вдигна пушката, прицели се и натисна спусъка. Касетофонът се пръсна на хиляди дребни парченца. Ушите им писнаха от внезапно настъпилата тишина.

— Обади се на полковника от военния гарнизон! — изръмжа комендантът, без да се обръща назад. — Предай му какво е станало и му кажи, че искам тези свине да бъдат изправени пред военен съд! Веднага да изпрати тук един взвод войници!

— Слушам, сър! — извика Камерън, завъртя се и побърза да се отдалечи. Зигфрид пристъпи към верандата и се наведе над изкъртените решетки. Веднага разбра защо са се измъкнали толкова лесно — циментът, който би трябвало да ги държи здраво за каменния зид, се беше превърнал в пясък.

Направи една обиколка на сградата, просто, за да овладее бясната ярост, която изгаряше гърдите му. Когато отново се озова на площада, насреща му проблеснаха фарове. Патрулният джип се закова на метър от колата на Камерън, вратичката се отвори и дежурният офицер се затича към него.

Зигфрид не успя да се сдържи и от устата му излетя сочна псувня. Бягството на Кевин и американците поставяше под заплаха съществуването на целия проект! Те трябва да бъдат заловени! На всяка цена!

— Господин Шпалек! — подвикна Камерън. — Преди десетина минути офицер О’Лиъри е видял колата на Кевин Маршал… Веднага ще проверим дали все още е там…

— Къде? — късо излая Зигфрид.

— На паркинга пред бар „Чики“ — обади се самият О’Лиъри. — Мисля, че я зърнах там при последната си обиколка…

— А хора? Имаше ли хора в нея?

— Не, сър. Нямаше жива душа.

— Там трябва да има пост — сбърчи вежди Зигфрид. — Видяхте ли го?

— Не съвсем, сър — поклати глава О’Лиъри.

— Какво значи „не съвсем“? — изръмжа Зигфрид и усети как яростта му се завръща. Каква безотговорност, Господи!

— Обикновено не обръщаме внимание на войниците, сър — отвърна с притеснение офицерът.

Зигфрид извърна поглед встрани. В опит да контролира нервите си, той нарочно го фокусира върху панорамата на нощната джунгла. Девствената красота на природата оказа своето въздействие. Въздъхна и неохотно призна пред себе си, че той също не обръща внимание на калпавите войници от местната национална гвардия. Отдавна се беше примирил с безполезното им присъствие, което просто беше част от бизнеса с правителството на Екваториална Гвинея. Но защо колата на Кевин е зарязана пред бар „Чики“? Отговорът изведнъж се изписа в съзнанието му.