Робин Кук - Хромозома 6

— Аз ли? — попита Кевин.

— Ти, а и останалите…

Кевин, Мелани и Кандис се спогледаха.

— Всички участваме в една и съща програма — започна Кандис. — Аз самата съм дребна риба, обикновена оперативна сестра.

— Аз съм репродуктивен технолог — добави Мелани. — Отговарям за доставката на суровия материал, а след като Кевин направи своите магии — и за плодовитостта на творенията му…

— По професия съм молекулярен биолог — призна с тъга в гласа Кевин. — Онзи, който дръзна да престъпи границите и за награда получава мълнията, поразила Прометей…

— Чакай малко — вдигна ръка Джак. — Тези класически примери от света на литературата ми идват малко много…

— Без да искам предадох огъня на животните — въздъхна Кевин. — Бях запленен от възможността да размествам частите на различни хромозоми, по-специално клетките, съдържащи се в късото разклонение на Хромозома 6…

— Вземал си клетки от човешки хромозоми и си ги присаждал на маймуни, така ли? — пожела да се осведоми Джак.

— В оплодените яйцеклетки на маймуни — коригира го Кевин. — От вида бонобо, за да бъда съвсем точен…

— И целта на твоята работа е била да създадеш съвместими органи за евентуална трансплантация?

— Точно така — кимна Кевин. — В началото нямах предвид тази конкретна цел, бях просто изследовател. Но икономическата страна на въпроса беше прекалено примамлива…

— Гениално! — рече с уважение Джак. — Но и малко страшничко…

— Даже много страшничко! — възкликна Кевин. — Всъщност, това се оказа една огромна трагедия. Прехвърляйки у бонобите прекалено много човешки гени, аз неволно създадох една нова раса хуманоиди!

— Нещо като неандерталците ли? — учуди се Лори.

— Доста по примитивни от тях — поклати глава Кевин. — По-скоро приличат на хуманоидите, живяли няколко милиона години по-рано. Но са достатъчно интелигентни да използват огъня, да изработват примитивни сечива, а дори и да създадат нещо като език, на който разговарят… Според мен развитието им отговаря на състоянието, в което сме били ние преди четири или пет милиона години…

— Къде са тези същества? — попита с тревога Лори.

— На един от близките острови, където живеят в относителна свобода. За съжаление това скоро ще се промени.

— По какъв начин? — В представата си Лори вече виждаше хуманоидите. Като дете много си падаше по картинките на пещерните човеци.

Кевин им разказа накратко за стълбовете пушек, които бяха пробудили интереса им към острова. После описа пленяването им от маймуните и последвалото освобождение, а завърши с описание на нерадостната съдба, която очаква хуманоидите. Поради близката си прилика с хората, те са осъдени да завършат живота си в бетонни клетки.

— Ужасно! — възкликна Лори.

— Какво нещастие! — поклати глава Джак.

— Светът не е готов за нова раса — въздъхна Уорън. — Съществуващите до този момент носят предостатъчно неприятности.

— Наближаваме брега — съобщи Кевин. — След онзи завой там, ще излезем на площада пред кея…

— По-добре спри тук — предложи Джак. — На идване там имаше въоръжена охрана…

Кевин отби до тротоара. Изключи фаровете, но остави мотора да работи заради климатичната инсталация. Джак и Уорън се измъкнаха навън, изтичаха до ъгъла и предпазливо надникнаха по посока на брега.

— Дали ще можем да намерим друга лодка, в случай, че нашата е изчезнала? — попита Лори.

— Страхувам се, че не — поклати глава Кевин.

— А има ли друг път за напускане на града, освен този с КПП-то?

— Не.

— Тогава Господ да ни е на помощ! — съкрушено промълви Лори.

Джак и Уорън притичаха обратно и Кевин свали страничното стъкло.

— Наистина има един войник — рече Джак. — Но той е доста немарлив, може би ще се окаже, че сладко си спи… Все пак трябва да го елиминираме, затова предлагам да почакате тук…

— Нямам нищо против — кимна Кевин, доволен да прехвърли на друг операции от подобен сорт. Беше достатъчно откровен да си признае, че не би могъл да се справи дори и с най-мърлявия войник на Екваториална Гвинея. Джак и Уорън изчезнаха зад ъгъла и той вдигна стъклото. Лори се извърна към Натали, от устата й се откъсна тежка въздишка.

— Съжалявам за всичко това… Трябваше да бъда по-прозорлива и да разбера, че Джак е от хората, които привличат неприятностите като магнит…

— Грешката не е твоя, няма нужда да се извиняваш — поклати глава Натали. — Освен това нещата изглеждат далеч по-добре отпреди петнадесет-двадесет минути…