Робин Кук - Хромозома 6

Джак и Уорън се върнаха изненадващо бързо. В ръцете на патолога се поклащаше пистолет, а чернокожият атлет носеше къс автомат.

— Някакъв проблем? — попита Кевин след като двамата се качиха в джипа.

— Не — отвърна Джак. — Човекът беше много любезен, а и Уорън умее да убеждава…

— Тоя бар „Чики“ има ли паркинг? — попита Уорън.

— Да.

— Карай натам!

Кевин даде на заден ход, пое по улицата и сви на първата улица вляво. В дъното й се намираше просторен паркинг, в центъра, на който тъмнеше бар „Чики“. Отвъд него започваха пристаните.

— Ще ида да проверя дали лодката е на мястото си, а вие чакайте тук — разпореди се Уорън след като тойотата спря на паркинга.

Гъвкавото му тяло изскочи от задната врата и се стопи в мрака.

— Бърз е — отбеляза Мелани.

— Охо, още нищо не знаеш — отвърна Джак.

— Насреща е Габон, така ли? — попита Лори, насочила поглед към тъмната пропаст на океана.

— Точно така — кимна Мелани.

— На какво разстояние? — подхвърли Джак.

— Четири мили по права линия — отвърна Кевин. — Но ние ще се опитаме да стигнем до Кокосовия бряг, който е на десетина. Оттам ще направим опит да влезем във връзка с американското посолство в Либревил…

— За колко време ще стигнем до този Кокосов бряг?

— За малко повече от час — отвърна Кевин. — Разбира се, това зависи от скоростта на лодката…

Уорън изскочи от мрака и се приближи до джипа. Кевин смъкна страничното стъкло.

— Всичко е окей — блеснаха зъбите на младежа. — Лодката си е на мястото.

— Ура! — викна цялата група едновременно и се изсипа от колата. Кевин, Мелани и Кандис издърпаха брезентовите си торби.

— Това ли ви е багажът? — попита Лори.

— Това е — кимна Кандис.

Уорън ги поведе към стъпалата, по които се слизаше до морския бряг.

— Бързо! — прошепна той. — Движете се натам, към онази подпорна стена!

Но под дървените кейове беше прекалено тъмно, за да се движат бързо. Сред плясъка на малките вълни се долавяше някакво особено поскърцване — подплашени от пришълците, големи краби бързаха да се заровят в пясъка.

— Имаме две фенерчета — обади се Кевин. — Може ли да ги включим?

— По-добре да не рискуваме — отвърна Джак и в същия миг буквално се блъсна в пирогата. Преди да направи знак на останалите да се качват вътре, той старателно провери стабилността й. После нареди на жените да влязат и да седнат на кърмата. Носът видимо се повдигна. Избутаха коритото във водата, скочиха вътре и го подкараха с ръце и дъски по посока на плаващия кей.

— Пазете се от гредите над главите ви — предупреди Джак. Лодката бавно напусна сянката на пристана и навлезе в осветената от луната зона. Вътре имаше четири гребла и Мелани изрази желание да се включи в гребането редом с мъжете.

— Искам да навлезем поне стотина метра навътре преди да запаля мотора — поясни Джак. — Няма смисъл да поемаме допълнителни рискове…

Всички извърнаха взор към мирно заспалото градче, чиито къщички белееха под сребристите лъчи на луната. Джунглата около него имаше мастилен цвят и приличаше на замръзнала приливна вълна, заплашваща всеки миг да го погълне.

Нощните й звуци бавно заглъхваха зад кърмата. Не след дълго тишината се нарушаваше единствено от плясъка на греблата в тъмната вода. Никой не говореше. Дишането на бегълците постепенно се успокои, пулсът им започна да се връща в нормални граници. Вече имаха достатъчно време да мислят, а дори и да огледат обстановката. Нюйоркчаните явно бяха смаяни от красотата на африканския бряг, който се губеше в нощта. Тук всичко им се струваше някак по-голямо, включително звездите, блещукащи по кадифеното небе.

За Кевин нещата стояха малко по-различно. Обзе го огромно облекчение от факта, че беше избягал и беше допринесъл за бягството на останалите в лодката, но едновременно с това сърцето му се свиваше от тревога за съдбата на нещастните боноби. Той и само той беше виновен за тази съдба, която не им предлагаше нищо друго, освен тъжно изгнание в бетонните клетки… След няколко минути Джак издърпа греблото си и го хвърли на дъното на пирогата.

— Време е да преминем на механична тяга — обяви той и спусна извънбордовия мотор във водата.

— Чакай малко — спря го Кевин. — Имам една молба. Нямам морално право да я отправям точно към вас, но е важна…

Джак изправи гръб, пусна капачката на резервоара и любопитно попита:

— Какво ти мърда под шапката, приятелю?

— Виждате ли онзи остров там, последният от архипелага? — посочи към Изла Франческа Кевин. — Там се намират бонобите. Затворени са в клетки в близост до един мост, утре ще ги превозят в Кого. Бих искал да се отбием и да ги освободим…