Робин Кук - Хромозома 6

— Съвсем — кимна Джак. — Но аз мисля, че все пак ще ти трябва някаква помощ…

— Разполагаме с един хубав калашник — обади се Уорън. — Което означава, че не сме съвсем беззащитни.

— Никаква стрелба, моля ви! — вдигна ръце Кевин. — Особено пък заради мен. Оставате тук и в случай, че не се върна, просто си тръгвате…

— Моята отговорност не е по-малка от твоята! — изправи се Мелани. — Искаш или не, аз идвам с теб!

Върху лицето на Кевин се изписа отчаяние.

— И без цупене! — добави Мелани, докато се прехвърляше на кея.

— Купонът се оформя — рече Джак и понечи да последва младата жена.

— Ти си стой на мястото! — сряза го Мелани. — Купонът е за двама!

Джак мълчаливо се подчини. Кевин измъкна фенерчето и скочи на кея.

— Ще свършим бързо! — обеща той.

Първата им работа беше да спуснат моста. Без него начинанието беше обречено на провал, независимо от реакцията на животните. Кевин вкара ключа в процепа, завъртя го и затаи дъх. Почти веднага чу как на отсрещния бряг се задейства електромоторчето, захранвано от акумулаторна батерия. Телескопичният механизъм започна да се разгъва и скоро металната пътека изтрака върху бетона на пристана.

Кевин стъпи отгоре, за да провери стабилността й. После направи опит да я разклати, но тя дори не помръдна. Доволен, той слезе и се насочи към тъмната гора, следван от Мелани. Клетките не се виждаха, но и двамата знаеха, че са тук.

— Имаш ли някакъв план, или просто ще ги пуснем наведнъж? — попита младата жена, докато крачеха през поляната.

Кевин включи фенерчето и го насочи в краката си.

— Единственият ми план е да открия Бонобо номер 1 — промърмори той. — За разлика от мен, той е роден лидер. Накарам ли го да разбере какво се иска от него, лесно ще поведе останалите… — Раменете му леко се присвиха: — Имаш ли по-добра идея?

— За момента нямам — поклати глава Мелани.

Клетките бяха подредени в дълги редици. Вонята беше доста силна, тъй като част от животните бяха затворени в тях вече повече от двадесет и четири часа. Всички без изключение се събудиха от светлината на фенерчето. Някои се оттеглиха в дъното на клетките и вдигнаха ръце пред очите си. Други останаха на място, опулените им очи светеха с червеникав отблясък.

— Как ще го познаеш? — попита Мелани.

— Надявам се, по часовника, който му подарих — отвърна Кевин. — Но те сигурно вече са му го взели, следователно остава белегът на лицето…

— По ирония на съдбата този белег го оприличава на Зигфрид — подхвърли Мелани.

— Не искам да чувам това име, моля те! — направи гримаса Кевин, после изведнъж се спря. — Господи, ето го! — От близката клетка надничаше обезобразеното лице на Бонобо номер 1, в очите му се четеше предизвикателство.

— Наистина е той! — извика Мелани.

— Бада — рече Кевин и се потупа по гърдите. Така ги бяха посрещнали женските бонобо при първоначалната им поява в пещерата.

Бонобо номер 1 отметна глава, кожата между очите му се набръчка.

— Бада! — повтори Кевин.

Животното бавно вдигна ръка и се потупа по гърдите. После изрече „бада“ — толкова ясно, колкото и Кевин.

Двамата човеци смаяно се спогледаха. Многобройните им опити за контакт с Артър бяха на доста по-примитивно ниво и те никога не бяха абсолютно сигурни, че водят разговор с него. Но сега беше различно.

— Ата — рече Кевин. Това беше думата, с която ги посрещна двойникът му на алеята. Вече знаеха, че тя приблизително отговаря на „ела“. Бонобо номер 1 не реагира.

Кевин я повтори още един път, после хвърли безпомощен поглед към Мелани.

— Не знам какво друго да му кажа…

— Нито пък аз — отвърна младата жена. — Дай да отворим вратичката. Предполагам, че му е трудно да реагира на „ела“, когато е заключен…

— Логично — кимна Кевин и плъзна ръка към задната част на клетката. Затаи дъх и издърпа резето, после двамата с Мелани се дръпнаха крачка назад. Светлината на фенерчето се сведе към краката им. Бонобо номер 1 се измъкна навън и изпъна рамене. Завъртя глава наляво, после надясно, след което насочи поглед към човеците пред себе си.

— Ата — подвикна Кевин и започна да отстъпва назад. Бонобо номер 1 тръгна след него, разкършвайки ръце и крака като атлет преди състезание.

Кевин предпазливо му обърна гръб и го поведе към мостчето. Непрекъснато повтаряше кратката думичка, а бонобото покорно го следваше. Скоро краката му стъпиха на металните планки.

Бонобо номер 1 колебливо стъпи на бетонния пристан и се спря. Кевин прекоси мостчето до средата и отново го повика. Животното тръгна към него, главата му предпазливо се въртеше на всички страни.