Робин Кук - Хромозома 6

— Това ми звучи като разходка в парка — увери го Джак.

— Колко е часът?

— Три и двадесет — отвърна Уорън.

— До разсъмване остава някъде около час и половина — рече Кевин и стана на крака: — Най-добре да тръгваме!

Това, което Джак лекомислено обяви за разходка в парка, се оказа най-трудният преход в живота на повечето от участниците в нощната експедиция. Твърдо решени да не използват фенерчета си поне през първите двеста-триста метра, те се оказаха в положението на слепи, водени от слепец. Вътрешността на джунглата беше лишена от всякаква светлина. В мастиления мрак дори им беше трудно да разберат дали очите им са отворени.

Начело вървеше Кевин, който опипваше земята с крак, но въпреки това често губеше пътеката и се връщаше назад. Знаейки какви същества обитават тази гора, той затаяваше дъх при всяка малка крачка напред, в непрогледната чернота.

Групата се беше проточила в индийска нишка зад него, всеки хванал част от дрехата на невидимата фигура пред себе си. В началото Джак правеше опити да разведри обстановката с малки шеги, но скоро дори той бе напуснат от обичайното си жизнерадостно настроение. След това всеки потъна в собствените си страхове, а около тях нощните обитатели на джунглата продължаваха оглушителния си концерт от писъци, крясъци, подсвирквания и страховито ръмжене.

Темпото значително се увеличи в момента, в който най-сетне решиха да използват фенерчетата. Но заедно с него се увеличиха и страховете им, тъй като вече можеха да виждат змиите и насекомите, с които се разминаваха на косъм. Всеки си даваше сметка, че и на тъмно гадините са били тук, но когато ги виждаха им ставаше още по-страшно. Когато най-сетне стигнаха мочурливите поляни около Лаго Хипо, хоризонтът на изток вече започваше да просветлява. Оставили непроходимата джунгла зад гърба си, повечето от тях придобиха измамното впечатление, че най-лошото е преминало. Но се оказа, че по това време хипопотамите закусват и едрите им туловища се виждаха навсякъде около езерото. В здрача на настъпващия ден те изглеждаха наистина огромни.

— Имайте предвид, че са много опасни — обади се предупредително Кевин. — Не се заблуждавайте от външният им вид. Убили са повече хора, отколкото можете да си представите…

Групата направи широк кръг, държейки се на максимално разстояние от хипопотамите. Но предполагаемото място на малката лодка все пак я отведе в опасна близост до два огромни екземпляра. Те вдигнаха глави и огледаха хората. В очите им се четеше пълно равнодушие. После изведнъж се стрелнаха напред, двутонните им туловища оставяха широки пътеки в тръстиката. За щастие обаче, посоката на движението им беше не към групата хора, а обратно към езерото. Обзети от ужас, пътешествениците замръзнаха на място.

След няколко минути се окопитиха достатъчно, за да продължат пътя си. Небето на изток вече беше съвсем светло и им напомняше, че не разполагат с никакво време. Краткото отклонение сред мочурливите блата се оказа далеч по-продължително, отколкото очакваха.

— Слава Богу, че е тук! — възкликна с облекчение Кевин, когато най-сетне зърна лодката сред зелените тръстикови стъбла. Дори стиропорената кутия с храна си беше на мястото.

Но в следващия момент се появи нов проблем — веднага стана ясно, че кануто е твърде малко за седем човека. След кратка, но разгорещена дискусия, стигнаха до решението Джак и Уорън да останат в тръстиките и да чакат Кевин да се върне за втори курс.

Чакането се оказа истински ад. Не само поради настъпването на деня и евентуалната поява на войниците, но и поради влудяващата мисъл, че моторната пирога може и да я няма там, където я бяха оставили Кевин и жените. Джак и Уорън мълчаливо поглеждаха часовниците си и размахваха ръце да прогонят облаците хапещи насекоми, които безмилостно ги нападнаха. На всичкото отгоре бяха напълно изтощени, почти на прага на припадъка.

Призрачната фигура на Кевин в малкото кану се появи в момента, в който вече бяха сигурни, че нещо е станало.

Уорън го изчака да се приближи и се покатери на борда, бързо последван от Джак.

— Наред ли е лодката? — нервно попита Джак.

— Поне си е там — сви рамене Кевин. — Не съм пробвал да запаля мотора…

Напуснаха тръстиките и се насочиха към Рио Дивизо. За съжаление се наложи да гребат два пъти по-дълго от очакваното, просто, защото трябваше да заобикалят отдалеч многобройните хипопотами и крокодили, появили се пред тях.

В момента, в който най-сетне се плъзнаха под ниско надвисналите над реката клони, в другия край на мочурищата се появиха фигурите на няколко войника.