Робин Кук - Хромозома 6

— Ста зит арак — повтори Кевин, разпери пръсти и махна към девствената африканска джунгла.

Бонобо номер 1 сведе глава на гърдите си, постоя така в продължение на една дълга секунда, после издаде някакви гърлени звуци и бавно пое по моста. Стадото мълчаливо го последва.

— Сякаш присъстваме на Великото преселение — промълви Джак.

— Не богохулствай! — прошепна Лори, но дълбоко в себе си беше съгласна с определението. Гледката беше величествена и я караше да затаи дъх.

Животните безшумно изчезнаха в тъмната джунгла от другата страна на моста. В един момент се бяха струпали в основата на металния мост, после просто ги нямаше.

Хората дълго мълчаха.

— Направиха го — най-сетне се обади Кевин. — Благодаря на всички за помощта. Сега може би най-сетне ще получа успокоение… — Пристъпи към командното табло и натисна червения бутон. Мостът започна да се прибира с тихо бучене. Групата мълчаливо се насочи към пирогата.

— Това беше най-странната гледка в живота ми — промълви Джак.

После Мелани, която крачеше начело на колоната, изведнъж се спря.

— О, не! — простена тя. — Вижте там!

Отвъд реката, полускрити от гъстата зеленина, просветваха автомобилни фарове. Колите бяха няколко и явно се спускаха по черния път, който водеше към моста.

— Не можем да се върнем в лодката, защото ще ни видят! — напрегнато извика Уорън.

— Но не можем да останем и тук, нали? — контрира Джак.

— Обратно към клетките! — повелително извика Кевин. Обърнаха се и хукнаха през поляната, фаровете осветиха бетонната рампа в момента, в който приклекнаха зад празните клетки. Автомобилите спряха на отсрещния бряг, но моторите и светлините им останаха включени. — Войници от гвинейската армия — определи Кевин.

— Плюс Зигфрид, когото не мога да сбъркам с никого! — просъска Мелани. — А това е една от патрулните коли на Камерън Макайвърс…

Лъчът на мощен прожектор опипа пристана, плъзна се по редицата клетки и се насочи към реката. Миг по-късно кануто беше открито, оттатък се разнесоха възбудени подвиквания.

— Лошо — изпъшка Джак. — Вече знаят къде сме. Тишината на нощта бе разкъсаната от продължителния лай на автоматично оръжие.

— По какво стрелят, за Бога? — възкликна Лори.

— Страхувам се, че останахме без лодка — изпъшка Джак. — А това означава, че ще кажа сбогом на депозита, който оставих за нея…

— Сега не е време за шеги! — намръщено рече Лори. Нощният въздух се разтърси от оглушителна експлозия, огненото кълбо освети за миг струпалите се на отсрещния бряг войници.

— Това беше резервоарът — въздъхна Кевин. — Останахме без транспорт…

Минута по-късно прожекторът угасна, първият джип направи обратен завой и изчезна нагоре по пътя, който водеше към Кого.

— Някой да има представа какво става? — попита Джак.

— Предполагам, че се връщат в града — въздъхна Мелани. — Зигфрид и Камерън вече са спокойни, защото знаят, че не можем да избягаме от острова. Фаровете на последния автомобил изчезнаха, околността потъна в непрогледен мрак. Дори луната се беше скрила зад облаците на запад.

— Предпочитам да знам къде се намират тези типове и какво възнамеряват да правят — изръмжа Уорън.

— Колко е голям този остров? — попита Джак.

— Десет километра дълъг и четири широк — поясни Кевин.

— Но…

— Палят огън! — внезапно го прекъсна Уорън.

Алени пламъци осветиха за миг металната конструкция на моста, около която се мяркаха сенките на гвинейските войници.

— Прекрасно! — въздъхна Джак. — Тези типове явно си организират бивак!

— Ами сега какво ще правим? — проплака Лори.

— Нямаме голям избор — поклати глава Уорън. — Преброих шестима от другата страна на моста…

— Дано да не решат да се прехвърлят отсам — рече Джак.

— През нощта това е изключено — поклати глава Кевин. — Освен това няма защо да бързат…

— А не можем ли да преплуваме този проток? — попита Джак. — Ширината му е някакви си двадесетина метра, а течение почти липсва.

— Вече ти казах, че не ме бива в плуването — разтревожено го изгледа Уорън.

— Тук е пълно с крокодили — добави Кевин.

— Е, това вече е върхът! — въздъхна Лори.

— Хей, почакайте! — изведнъж вдигна ръка Кевин. — Няма да се наложи да плуваме! Лодката, с която дойдохме да посетим бонобите, положително е там, където я зарязахме! Тя е достатъчно голяма да ни побере!

— Фантастично! — възкликна Джак. — Къде е тя?

— Страхувам се, че ще се наложи да походим — рече Кевин. — На около два километра оттук, но поне пътеката е разчистена…