Робин Кук - Фатално лекарство

Дните летяха бързо, превръщаха се в седмици и месеци. Сладката бяла царевица оттатък пътя се извиси до човешки бой. Вечер, разположило се на терасата, семейство Уилсън слушаше тихото шумолене на стройните стебла. В лехите от двете страни на алеята узряха едри домати, от ябълката до обора започнаха да падат плодове с големината на топка за голф. По обед ставаше горещо и тишината на въздуха се нарушаваше единствено от монотонното жужене на цикадите.

Дейвид и Анджела свикнаха с новата работа, тя продължаваше да им се струва интересна и стимулираща. Дните им носеха постоянни изненади, трупаха опит. Вечер, седнали на терасата, те с увлечение споделяха наученото.

Апетитът на Ръсти не секна и беше постоянен източник на шеги. Той бързо порасна и се превърна в едро куче, чиито лапи вече съвсем не изглеждаха несъразмерни с останалата част на тялото му. Но характерът му си остана на малко, весело и игриво пале. Той просто не позволяваше на никого да мине покрай него без да го потупа по главата, или пък да го почеше зад златистото ухо.

Но най-добре на новото място се чувстваше Ники. Респираторните й проблеми се разредиха и почти изчезнаха, дробовете й бяха чисти. Създаде си многобройни приятелства, като най-близка стана с Карълайн Хелмсфорд — момиченце с година по-голямо от нея, което също страдаше от цистична фиброза. Преживели едни и същи страдания, двете деца станаха неразделни.

Макар, че Дейвид и Анджела много харесваха новата си работа, те изпитваха дълбока наслада от почивните дни. В събота Дейвид ставаше при изгрев слънце, приключваше набързо с визитациите, след което отиваше да играе баскетбол в училищния салон заедно с още неколцина лекари.

Следобедите на почивните дни бяха запазени изцяло за къщата. Анджела се занимаваше с интериора — шиеше завеси, подменяше дамаската на старите мебели. Дейвид с удоволствие прие ролята на домашен майстор, опитвайки се да върши неща, за които доскоро дори не беше сънувал — укрепване на портичката и оградата около нея, подмяна на водосточните тръби. За съжаление се оказа още по-слаб майстор, отколкото си представяше Анджела. Непрекъснато тичаше до магазина за железария на Стейли, където му даваха практични съвети. За щастие господин Стейли изпитваше симпатия към него и старателно го учеше как се фиксират екраните срещу мухи по прозорците, как се сменят течащи кранове и изгорели електрически ключове.

В събота, двадесет и първи август, Дейвид стана рано, направи си кафе и тръгна към болницата. Визитацията му приключи бързо, по простата причина, че имаше един единствен пациент — болният от левкемия Джон Тарлоу. Подобно на всички онкологични пациенти, Джон често влизаше в болницата поради възникнали усложнения. Този път беше тук поради абсцес на врата, но за щастие всичко беше под контрол. След обстоен преглед Дейвид стигна до решението да го изпише през някой от следващите дни.

Приключил с пациента си, той скочи на велосипеда и натисна педалите по посока на гимназията. Днес в салона имаше повече желаещи да се включат в играта и му се наложи да почака. А когато най-сетне това стана, той бързо усети ожесточеността на партньорите си. Никой не искаше да губи, тъй като това автоматически означаваше ново чакане.

Реакцията му беше повече жар в играта, което не мина без последици. При приземяването си след една борба за отскочилата от таблото топка, лакътят му потъна в носа на Кевин Янсен. Спря веднага и се наведе на превитият на две Кевин. Между пръстите му бликаше кръв.

— Кевин, добре ли си? — тревожно попита той.

— Счупи ми носа, задник такъв! — изръмжа Янсен.

— Извинявай — притеснено промърмори Дейвид. — Дай да видя…

— Не ме докосвай! — дръпна се Кевин.

— Хайде, боец, подчини се — подвикна от другия край на игрището хирургът Трент Ярбороу — един от най-добрите баскетболисти в болницата, играл някога в представителния отбор на Йейл. — Позволи му да ти види шнорхела! Не е зле да получиш малко от лекарството, което предписваш на всички!

— Майната ти, Ярбороу! — сопнато отвърна Янсен, но все пак свали ръцете си. От дясната му ноздра течеше кръв, а върхът на носа му беше леко извит на една страна.

Трент се приближи да го разгледа по-добре.

— Май си счупил клюна си — установи със задоволство той.

— По дяволите! — изруга Кевин.

— Искаш ли да ти го изправя? — ухили се Ярбороу. — Няма да ти взема скъпо!