Робин Кук - Фатално лекарство

Почука на вратата и влезе. Марджъри Клебър търпеливо чакаше на кушетката за прегледи, облечена в широк халат. Очите й бяха големи, тъжни и умни, усмивката — очарователна.

Дейвид се представи и понечи да зададе първия от серията въпроси за уточняване на оплакванията, когато Марджъри взе ръката му и я притисна към гърдите си.

— Благодаря ви, че дойдохте в Бартлет — промълви тя. — Нямате представа колко горещо се молих тук да се появи човек като вас! Страшно много се радвам!

— Аз също — заекна объркано Дейвид.

— До този момент чаках по цял месец за един преглед — продължи пациентката и най-сетне му позволи да издърпа ръката си. — Нещата ми вървят така от момента, в който здравната ми осигуровка беше прехвърлена към КМВ. И всеки път ме преглеждаше различен доктор. Сега обаче ми казаха, че вие ще бъдете моят лекуващ лекар и аз много се зарадвах…

— За мен е чест, госпожо — успя да изломоти Дейвид.

— Да чакаш по цял месец е ужасно — продължи Марджъри. — През зимата изкарах един тежък грип и бях сигурна, че съм развила пневмония. За щастие когато ми дойде редът за преглед, той вече беше попреминал…

— Може би е трябвало да се обърнете за помощ към Спешното отделение — подхвърли Дейвид.

— Нямам право — отвърна с въздишка жената. — Миналата зима го сторих, но КМВ отказа да плати, тъй като пак беше грип… Аз съм длъжна да идвам за преглед единствено тук, освен ако животът ми не е под пряка заплаха. Без предварително разрешение на лекар от КМВ нямам право да се обръщам към спешна помощ. Ако все пак го сторя, те просто отказват да платят…

— Но това е абсурд! — възкликна Дейвид. — Как можете да знаете дали оплакванията ви представляват непосредствена заплаха за живота?

— И аз зададох същия въпрос, но никой не ми отговори — сви рамене Марджъри. — Казаха ми, че такива са правилата… Но аз все пак се радвам, че сте тук, докторе. За в бъдеще ще се обръщам към вас…

— Разбира се — кимна Дейвид. — А сега нека си поговорим за общото ви здравословно състояние. Кой се грижи за вас след поставянето на раковата диагноза?

— Вие — отвърна Марджъри.

— Нямате ли онколог?

— КМВ няма онколози — поклати глава жената. — Аз трябва да се обръщам към вас, а вие — в случай, че това е необходимо — ме препращате при доктор Мизлих, който е онколог. Той обаче не е лекар на КМВ и може да ме прегледа само по ваше предписание.

Дейвид кимна с глава. Започна да си дава сметка, че трябва да се съобразява с доста особености на новата си работа. А по отношение на тази пациентка положително ще му трябва време, за да навлезе детайлно в здравословното й състояние.

През следващите петнадесет минути се занимаваше с общ преглед. Внимателно преслуша гърдите на Марджъри, след което я попита за професията й.

— Учителка съм — отвърна жената.

— На кой клас преподавате?

Дейвид свали стетоскопа и започна да се подготвя за ЕКГ.

— На трети — гордо отвърна пациентката. — Години наред преподавах на втори, но с трети ми е много по-добре. В тази възраст децата са най-приятни и проявяват страхотен интерес към материята.

— През есента дъщеря ми ще бъде в трети клас — рече Дейвид.

— Чудесно! — усмихна се Марджъри. — Значи ще бъде при мен!

— Имате ли семейство? — вдигна глава Дейвид.

— Разбира се — кимна жената. — Мъжът ми Лойд работи като програмист в компанията за компютърен софтуер. Имаме две деца. Момчето ни е в гимназията, а момичето — в шести клас…

Половин час по-късно Дейвид получи достатъчно информация, за да увери Марджъри, че болките в гърдите й нямат нищо общо нито със състоянието на сърцето й, нито с рака. Жената сърдечно му благодари и прегледът приключи.

Дейвид се върна в офиса с чувство на задоволство в гърдите. Ако и останалите му пациенти се окажат като Марджъри, той имаше всички шансове за една приятна и плодотворна практика в Бартлет. Отдели картона й настрани, тъй като искаше да го проучи по-подробно в някой от следващите дни.

Стана и поиска картона на следващия пациент. И тук диагнозата се оказа тежка: левкемия, лекувана с масивна химиотерапия. Още един случай, който ще изисква задълбочено проучване, въздъхна той. Пациентът се казваше Джон Тарлоу, четиридесет и осемгодишен мъж, който беше подложен на лечение от три и половина години насам.

Стана и се насочи към кабинета за прегледи. Джон Тарлоу се оказа хубав и приятелски настроен мъж, от лицето на когото се излъчваше интелигентност и топлота, също като при Марджъри. Оплакваше се от безсъние — нещо, с което Дейвид се справи далеч по-лесно и по-бързо, отколкото с болките в гърдите на Марджъри. След кратък разговор стана ясно, че проблемът е на психологическа основа. Неотдавна Джон беше изгубил близък човек. Дейвид му написа рецепта за приспивателно с умерен ефект, което с положителност щеше да отстрани всички проблеми.