Робин Кук - Фатално лекарство

— Е, ще поживеем, ще видим — тръсна глава Анджела. — Аз също имам новини: доктор Уодли ни покани на вечеря. Не му отговорих утвърдително, защото исках първо да те питам… Какво ще кажеш?

— Ти искаш ли? — отвърна с въпрос Дейвид.

— Давам си сметка, че имаме много работа по подреждането, но мисля, че все пак трябва да отидем. Човекът проявява изключителна любезност, не е удобно да му откажа.

— Ами Ники?

— Имам добри новини и по отношение на нея — засия Анджела. — Една от лаборантките ми каза, че дъщерята на Бартън Шерууд работи редовно като бейбиситър. Тя учи в гимназията, а семейството им живее най-близо до нас. Позвъних й по телефона. Момичето изгаря от нетърпение да се запознае с Ники.

— А дали Ники ще иска? — изрази съмнение Дейвид.

— Вече я попитах. Каза, че няма нищо против и иска да се запознае с Карин Шерууд…

— Тогава ще приемем поканата — реши Дейвид.

Карин Шерууд се появи малко преди седем. Отвори й Дейвид. Момичето беше слабо и стройно, с умни и малко тъжни очи, по което за съжаление приличаше на баща си. Но поведението й беше много любезно, а явно и не й липсваше съобразителност, тъй като първото нещо, което каза на Ники, беше че е лудо влюбена в малките кученца.

Дейвид се настани зад волана, а Анджела довърши гримирането си. Усетил напрежението й, той побърза да я увери, че изглежда чудесно. Не след дълго спряха пред къщата на Уодли. Домът на доктора беше не по-малък от техния, но фасадата му беше далеч по-добре поддържана, също както и терена наоколо.

— Добре дошли — изправи се на прага доктор Уодли. На лицето му грееше широка усмивка.

Вътрешността на къщата беше още по-впечатляваща. Всичко беше изящно, до последния детайл. Красивите антични мебели бяха подредени върху дебели ориенталски килими. По стените висяха пасторални платна от началото на миналия век.

Гъртруд Уодли беше пълна противоположност на съпруга си и човек неволно се сещаше за правилото, според което „противоположностите се привличат“. Беше семпла застаряваща жена, която предпочиташе да мълчи, вероятно защото нямаше какво да каже. Общото впечатление беше, че е нещо като безплътна сянка на своя жив и енергичен съпруг.

Дъщеря им Касандра приличаше на майка си, но по време на вечерята си пролича, че е наследила пъргавия ум и духовитост на баща си.

Център на вниманието обаче беше самият Уодли, който сменяше темите с удивителна лекота, а освен това се оказа превъзходен разказвач на забавни истории. Възхищението му от присъствието на Анджела стигна дотам, че в един момент вдигна очи към тавана и с напълно сериозен вид благодари на Бога, защото му е изпратил една толкова добра и перспективна лекарка.

— Едно нещо е сигурно — подхвърли Дейвид по обратния път към дома. — Доктор Уодли е влюбен в теб. Разбира се, това е нещо, за което не мога да го обвинявам…

Анджела се засмя и се сгуши в прегръдката му.

Скоро си бяха у дома. Дейвид настоя да изпрати Карин по пътечката до дома й, въпреки протестите на момичето. А когато се върна, Анджела го посрещна по къса дантелена нощничка, която не беше обличала от сватбеното им пътешествие насам.

— Стои ми по-добре, защото не съм бременна — отбеляза тя. — Ти как мислиш?

— И тогава ти стоеше добре — отвърна Дейвид.

Промъкнаха се на пръсти в полутъмната дневна, настаниха се на дивана и отново се любиха. В движенията им липсваше припряността от предишната вечер, чувството на задоволство беше още по-всеобхватно.

Останаха прегърнати в мрака и се заслушаха в песента на щурците, долитаща през отворения прозорец.

— Тук сме едва от два дни, а вече се любихме толкова, колкото в Бостън за два месеца — отбеляза с щастлива въздишка Анджела.

— Там живеехме в постоянен стрес — рече Дейвид.

— Започвам да си мисля за второ дете…

Дейвид се приведе напред в опит да зърне профила й сред почти пълния мрак.

— Наистина ли?

— В къща като тази можем да имаме цяла детска градина — засмя се тя.

— Но преди това трябва да сме сигурни, че детето няма да се роди с цистофиброза — отбеляза Дейвид. — Което означава пълни и задълбочени изследвания и за двама ни…

— Сигурно си прав — неохотно кимна Анджела. — Но какво ще стане, ако и двамата се окажем позитивни?

— Не знам — въздъхна Дейвид. — Малко е страшничко, тъй като вече знаем какви могат да бъдат последиците.

— Е, тогава нека направим това, което препоръчва Скарлет О’Хара — усмихна се в тъмното Анджела. — „Ще му мислим утре“…