Робин Кук - Фатално лекарство

— В това отделение ли ме водихте предишния път? — попита тихо той, след като направи няколко едри крачки, за да се изравни с Кели. В чакалнята имаше шестима пациенти.

— Да — кимна шефът и почука на огледалната врата. После го представи на приемната сестра, която щеше да го обслужва заедно с доктор Янсен.

— Радвам се да ви видя — каза сестра Анджела Уитингтън с подчертано бостънски акцент и направи балонче с дъвката си. Дейвид леко се намръщи и последва Кели, който вече отваряше вратата на кабинета му.

— Кажете на доктор Янсен да се отбие и да се запознае с доктор Уилсън — подхвърли към сестрата Кели.

Дейвид объркано го последва в бившия кабинет на доктор Портланд. Стените бяха наскоро боядисани в светлосив цвят, а на пода имаше нов сиво-зелен килим.

— Какво ще кажете? — победоносно се усмихна Кели.

— Добре е — кимна Дейвид. — А къде преместихте доктор Портланд?

Кели понечи да отговори, но в същия момент в кабинета се втурна доктор Янсен и отривисто му протегна ръка — Наричайте ме Кевин — рече той без да обръща внимание на Кели. После го шляпна по гърба и добави: — Радвам се, че постъпихте тук. Ще работите в страхотен екип. Случайно да играете баскетбол, или тенис?

— И от двете по малко — отвърна с усмивка Дейвид. — Но отдавна не съм имал тази възможност…

— Ще ви върнем формата, не се безпокойте — увери го Янсен.

— И вие ли сте ортопед? — погледна го с любопитство Дейвид. Човекът насреща му беше як и набит, с агресивно лице. Над леко извития му нос проблясваха очила без рамки. Беше с десетина сантиметра по-нисък от Дейвид, а сравняван с Кели изглеждаше направо дребен.

— Какво говорите? — изсмя се презрително Янсен. — Аз съм офталмолог, точно в другия край на спектъра…

— А къде е доктор Портланд? — пожела да узнае Дейвид.

Янсен хвърли кос поглед към Кели.

— Не си ли му казал още?

— Нямах тази възможност — разпери ръце Кели. — Току-що влизаме…

— Страхувам се, че доктор Портланд вече не е между нас — рече с мрачен глас Кевин.

— Напуснал е екипа?

— Нещо такова — отвърна с крива усмивка Кевин.

— Доктор Портланд се самоуби през май — поясни с приглушен клас Кели.

— Тук, в тази стая — добави Кевин. — Ей там, седнал зад бюрото… — Показалецът му се сви, сякаш натискаше спусък и се насочи в челото: — Бум и готово! Куршумът прониза главата и излезе от тила. Затова трябваше да се боядисат стените и да се смени килимът…

Дейвид усети как устата му пресъхва. Заковал очи в голата стена зад писалището, той неволно направи опит да си представи как е изглеждала след инцидента.

— Ужасно! — промълви той. — Имаше ли семейство?

— За нещастие да — кимна доктор Янсен. — Жена и две момчета. Голяма трагедия. Аз усетих, че става нещо когато Ранди спря да играе баскет в съботните сутрини…

— Когато го видях за последен път, изглеждаше зле — въздъхна Дейвид. — Болен ли беше? Стори ми доста отслабнал…

— Депресия — рече Кели.

— Господи, колко малко му трябва на човек — поклати глава Дейвид.

Кели замълча, после се прокашля и тръсна глава.

— Нека минем на по-добра тема — предложи той. — Доктор Уилсън, аз приех желанието ви за работа в буквалния смисъл и вече съм ви определил пациенти за преглед. Готов ли сте да започнете?

— Абсолютно — кимна Дейвид.

Кевин Янсен му пожела успех и забърза към кабинетите за прегледи. Кели го представи на Сюзън Биърдсли — асистиращата сестра. Сюзън беше красива жена на около двадесет и пет с тъмна, късо подстригана коса. Дейвид веднага хареса жизнерадостната й усмивка и готовността за работа.

— Първата ви пациентка вече чака — каза тя и му подаде един болничен картон. — Ако имате нужда от мен, просто позвънете. Аз ще се занимавам с подготовката на следващия пациент.

След тези думи се обърна и изчезна по посока на чакалнята.

— Мисля, че вече е време да се оттегля — промърмори Кели. — Желая ви успех, Дейвид. Ако възникнат някакви проблеми, просто се обадете.

Дейвид разтвори тънката папка в ръцете си. Пациентката се казваше Марджъри Клебър, тридесет и деветгодишна. Оплакваше се от болки в гръдния кош. Тръгна към вратата на кабинета за прегледи, после изведнъж се закова на място. Оказа се, че жената има рак на гърдата, лекуван по хирургически път, чрез химиотерапия и лъчетерапия. Диагнозата е била поставена преди четири години, на възраст тридесет и пет. Били са открити разсейки и в лимфните възли.

Ръцете му нервно прелистиха папката. Беше малко изнервен и му трябваха няколко допълнителни минути за подготовка. Пациентка с рак на гърдата и разсейки в други органи беше твърде тежък случай за начало на кариерата му. За щастие Марджъри се чувстваше сравнително добре.