Робин Кук - Фатално лекарство

— Първо ще проверя дали не е заключил вратите — прошепна Дейвид, подаде й пушката и тихо се плъзна покрай вратите. Едно леко надигане му беше достатъчно, за да види, че бутоните за заключване стърчаха нагоре.

— Слава Богу, че поне едно обстоятелство е в наша полза — въздъхна Анджела след като той допря устни до ухото й да съобщи добрата новина.

— Готова ли си? — изгледа я изпитателно мъжът й.

Тя изведнъж се вкопчи в ръката му.

— Почакай за момент! Колкото повече мисля за плана ти, толкова по-малко го харесвам… Не трябва да атакуваме от двете страни, а само откъм вратата на Ники. Ти отваряш, а аз я измъквам навън. Какво ще кажеш?

Дейвид се замисли за момент, после кимна. Главното беше да измъкнат детето от Ван Слайк, а планът на Анджела предлагаше повече шансове за това. А за онзи психопат ще мислят после, след като Ники бъде в безопасност.

— О кей — прошепна той. — Чакаш знак от моя страна!

Жена му само кимна с глава.

Той взе пушката в лявата си ръка и се премести така, че да бъде от дясната страна на колата. После бавно започна да пълзи напред, притиснал оръжието към гърдите си. Не след дълго се изравни със задната врата и се обърна да провери дали Анджела го следва. Тя пълзеше на педя след него.

Стигнал до средата на колата, Дейвид подгъна крака под тялото си и се приготви за скок. Но в момента, в който се готвеше да даде знак на Анджела, предната врата изведнъж се отвори и в процепа надникна личицето на Ники.

— Хей, какво правите тук? — изненадано попита тя, озовала се на сантиметри от главата на баща си.

Дейвид скочи на крака и рязко дръпна вратата. Ники изгуби равновесие и се търкулна на асфалта. Анджела се втурна напред, грабна я през кръста и двете се претърколиха по посока на тревната площ. Детето изкрещя от изненада и болка.

Дейвид насочи пушката в гърдите на Ван Слайк, готов моментално да натисне спусъка. Но в ръцете на мъжа зад волана нямаше пистолет, а от позицията му не личеше, че се готви за някакви действия. Главата му бавно се извъртя по посока на Дейвид, изражението на лицето му беше напълно безизразно.

Дейвид предпазливо пристъпи напред. Ван Слайк продължаваше да седи кротко, ръцете му бяха отпуснати в скута. В поведението му нямаше дори следа от предишната агресивност.

— Какво става? — ядно извика Ники. — Защо ме събори? Ударих си крака!

— Съжалявам, но се тревожех за теб — успокоително промърмори Анджела. — Човекът зад кормилото е онзи, който снощи беше у нас със змийска маска на главата…

— Може и да е така, но господин Ван Слайк каза, че иска да си поговори с мен, докато ви чака да се появите…

— И за какво си говорехте? — вдигна вежди Анджела.

— Разказваше ми колко хубаво му е било, когато е бил на моите години — отвърна Ники.

— В детството на господин Ван Слайк не е имало нищо хубаво — обади се Дейвид без да отмества очи от неподвижния мъж зад волана. После се наведе напред и внимателно го огледа, държейки пушката насочена право в гърдите му. Ван Слайк продължаваше да го гледа с безизразно изражение.

— Добре ли си? — объркано попита Дейвид — Много съм добре — отвърна с монотонен, но изненадващо ясен глас Ван Слайк. — Татко често ме водеше на кино, никога не ми отказваше…

— Не мърдай! — заповяда Дейвид, заобиколи колата и отвори шофьорската врата. Ван Слайк не помръдна, само очите му се извъртяха.

— Къде е пистолетът? — рязко попита Дейвид.

— Пистолетчето отиде да си поиграе — унесено отвърна онзи.

Дейвид го сграбчи за ръката и рязко го издърпа навън.

Анджела му извика да внимава. От безсмисления отговор на Ван Слайк беше ясно, че този човек продължава да бъде в остър психичен транс.

Дейвид го обърна с лице към джипа и бързо го претърси. Пистолетът не беше у него.

— Какво направи с оръжието?

— Вече нямам нужда от него — промърмори онзи.

Дейвид се взря в очите му. Зениците бяха нормални, без следа от доскорошното ужасяващо разширение.

— Какво става, Ван Слайк? — рязко попита той.

— Сложи го отгоре — отвърна мъжът. — Най-отгоре…

— Хей, какво ти става? — разтърси го Дейвид. Къде беше досега? Какви гласове чуваше? Още ли са в главата ти?

— Губиш си времето — обади се зад гърба му Анджела. — Той е в транс.

— Гласовете ги няма — рече Ван Слайк. — Накарах ги да замлъкнат.

— Според мен трябва да повикаме полицията, но не местните некадърници — загрижено подхвърли Анджела. — Къде ти е мобифонът? Искам да позвъня на щатската полиция…