Робин Кук - Фатално лекарство

— Господи, не! — простена Дейвид с посивяло лице. — Той се върна!

— Запалила съм всички лампи! — прошепна Анджела. — Той вече знае, че нещо не е наред!

Дейвид пое пушката от ръцете й с внезапно изпотени длани. Отвън се разнесе блъскането на автомобилна врата, последвано от тежки стъпки по чакъла на алеята.

Дейвид направи знак на жена си и двамата се скриха под капака на прохода, който водеше към мазето. Оставиха си малък процеп, за да виждат какво става в кухнята.

Стъпките се насочиха към задната врата, после изведнъж утихнаха.

Агонизиращата тишина се проточи. Двамата не смееха дори да дишат, очаквайки реакцията на Ван Слайк при вида на включеното осветление.

После, за тяхна огромна изненада, стъпките затихнаха по посока на улицата.

— Къде ли е тръгнал? — попита с висок шепот Анджела.

— Един Господ знае — отвърна с въздишка Дейвид. — Не ми е приятно да бъда в неведение. Този тип познава обстановката много добре и като нищо може да ни изненада в гръб…

Анджела се обърна и хвърли боязлив поглед към стъпалата, които чезнеха надолу към избата. Тръпки я побиха при мисълта, че Ван Слайк може да се появи оттам.

Останаха неподвижни в продължение на няколко безкрайни минути. В къщата цареше зловеща тишина. В крайна сметка нервите на Дейвид не издържаха, той отмести капака и отново се качи в кухнята. Обърна се и направи знак на жена си да го последва.

— Може би не е бил Ван Слайк — прошепна Анджела.

— Няма кой друг да бъде — поклати глава Дейвид.

— Да се махаме! — тръсна глава Анджела. — Забавих се прекалено много и ме е страх, че Ники ще излезе от колата…

— Какво?! — смаяно я погледна Дейвид. — И тя ли е тук?!

— Отказа да остане при майка ти — кимна Анджела. — Нямах време за разправии и я взех със себе си. Нямах време и за обяснения пред майка ти…

— Господи! — простена Дейвид. — Ами ако Ван Слайк я забележи в колата!?

— Мислиш ли?! — изтръпна Анджела.

Дейвид тръгна към вратата, от която се излизаше в задния двор. Анджела мълчаливо го последва. Навън цареше непрогледен мрак. Колата на Ван Слайк беше паркирана на пет-шест метра от тях, но собственикът й не се виждаше наоколо.

Дейвид й направи знак да остане на място и хукна към автомобила с пушка в ръце. Надникна през страничното стъкло, сякаш да се увери, че Ван Слайк не се крие вътре. После се изправи и махна на Анджела да се приближи.

— Ще се придържаме встрани от алеята, тъй като чакълът вдига много шум — прошепна той. — Къде си паркирала?

— Точно зад теб.

Скоро излязоха на улицата. Светлината от уличния стълб потвърди най-лошите им кошмари: Ван Слайк седеше зад волана на черокито на Джийни, а до него се виждаше главичката на Ники — О, не! — проплака Анджела и инстинктивно понечи да хукне натам.

Дейвид употреби цялата си сила, за да я задържи на място.

— Трябва да направим нещо! — простена тя.

— Нека първо помислим — прошепна Дейвид и отправи напрегнат поглед към джипа.

— Той въоръжен ли е?

— Да, има пистолет — рязко отвърна Дейвид.

— Може би трябва потърсим помощ! — настоятелно рече тя.

— Ще ни отнеме много време — поклати глава Дейвид.

В продължение на няколко безкрайно дълги секунди останаха неподвижни, заковали поглед в колата.

— Дай ми ключовете — обади се най-сетне Дейвид. — Този тип може би се е заключил отвътре…

— Те останаха в колата — отвърна с въздишка Анджела.

— О, не! — простена Дейвид. — Това означава, че той всеки момент може да потегли заедно с детето!

От гърлото на Анджела излетя сподавено ридание.

— Положението става все по-тежко — поклати глава Дейвид, после изведнъж се напрегна: — Прави ли ти впечатление, че този тип изобщо не помръдва? А когато беше при мен, целият се тресеше от нерви…

— Май разговаря с Ники — разбра го моментално Анджела.

— Което означава, че може би ще успеем да се промъкнем незабелязано зад джипа — погледна я напрегнато Дейвид. — Ти от едната страна, аз от другата… Отваряме вратите едновременно, ти дърпаш Ники, а аз хващам Ван Слайк на мушката!

— Господи, Исусе! — проплака Анджела. — Това е твърде рисковано!

— Тогава ми дай по-добра идея! — намръщи се Дейвид. — Трябва да спасим детето веднага, преди да му е хрумнало да потегли!

— Добре — неохотно отстъпи Анджела.

Прекосиха улицата на доста голямо разстояние от черокито, след което бавно започнаха да се приближават изотзад. Придвижваха се силно приведени с надеждата да не бъдат видени. Това им се удаде неочаквано лесно и не след дълго клекнаха непосредствено зад джипа.