Робин Кук - Фатално лекарство

— А къде се намират? — попита с леко притеснение Дейвид.

— Около китките му са изрисувани някакви въжета, или нещо подобно — обади се вторият продавач. — Прилича на окован…

Първият продавач се разсмя още по-силно.

Дейвид леко се усмихна. Не разбираше какъв е вицът, но не искаше да се покаже нелюбезен. Откритието обаче беше важно — Девъншър има татуировки на място, на което те биха могли да бъдат повредени при една борба на живот и смърт…

— Има татуировка и по-горе на ръката, а също и по гърдите — обади се първият продавач.

Дейвид им благодари и си тръгна. Заобиколи къщата и видя вратата на втория етаж, до която се стигаше по доста стръмни дървени стъпала. За момент се изкуши да ги изкачи, но после си спомни за даденото пред Анджела обещание.

Върна се зад волана и погледна часовника си. До срещата с Шерууд оставаха още двадесетина минути, което означаваше още един адрес. Оказа се, че най-близо се намира жилището на Ван Слайк.

Няколко минути по-късно вече завиваше по уличката, на която живееше Ван Слайк. Намали скоростта и започна да се взира в имената, изписани върху пощенските кутии. Изведнъж кракът му рязко натисна спирачката. На няколко метра пред него беше паркиран очукан зелен пикап, който приличаше на този на Калхоун.

Паркира волвото плътно зад него и се взря в лепенката на задната броня, която гласеше: „Това превозно средство е изкачвало връх Уошингтън“. Да, това несъмнено беше камионетката на Калхоун.

Слезе и се приближи да надникне през страничното стъкло. Върху отвореното капаче на жабката беше закрепена полупълна картонена чаша за кафе, пепелникът преливаше от угарки. Освежителят на въздуха, който висеше от огледалцето му беше познат, и последните му съмнения се стопиха.

Изправи се и насочи поглед към къщата. Пощенска кутия липсваше, но адресът беше изписан с блажна боя върху парапета на верандата: Епъл Трий Лейн, номер 66. Адресът на Ван Слайк…

Насочи се към оградата с намерението да огледа къщата отблизо. Боята й беше толкова олющена, че трудно можеше да се определи оригиналния й цвят. След известно взиране стигна до заключението, че може би е бил масленозелен. Единственият признак на живот бяха следите от гуми по чакъла на алеята. Направи няколко крачки по посока на гаража и надникна през мръсното стъкло. Вътре нямаше кола. Върна се пред входа, огледа улицата в двете посоки и предпазливо завъртя топката на бравата. Вратата се отвори с леко скърцане на ръждивите панти.

Готов да побегне при най-малката опасност, Дейвид предпазливо надникна във вътрешността на къщата. Мебелите, които можеше да види от вратата, бяха покрити с прах и паяжини. Напълни дробовете си с въздух и тихо подвикна. Искаше да бъде сигурен.

Никой не му отговори. В жилището цареше мъртва тишина.

Преодолял внезапното си желание да се махне оттук, Дейвид предпазливо прекрачи прага. Тишината го обви като плътно покривало, чуваше единствено ударите на собственото си сърце. Любопитството му се изпари, но искаше да разбере какво е станало с Калхоун.

Извика още веднъж, но пак не получи отговор. После вратата зад гърба му се затръшна с гръмотевичен трясък и той почти припадна. Обзе го сляпа паника, ръката му трескаво потърси топката на бравата. Изпита чувството, че някой умишлено го беше заключил. Но се оказа, че не е така — вратата покорно се отвори. Грабна един чадър от закачалката в антрето и я подпря, после застина на място и зачака успокоението. Не след дълго се овладя и направи една бърза обиколка на приземния етаж. Стаите бяха пусти и мръсни. Влезе в кухнята и се закова на място. В пепелника на масата имаше угарка от пура „Антоний и Клеопатра“, на метър по-нататък зееше капакът на стълбите, които водеха в мазето. Пристъпи предпазливо натам и протегна врат. Стълбите чезнеха в непрогледен мрак. На стената в началото им забеляза мръсен електрически ключ, протегна ръка и го натисна. Дупката се изпълни от анемичната светлина на гола, оплюта от мухите крушка.

Пое си дълбоко дъх и започна да слиза. Спря по средата на стълбището и се огледа. Мазето беше задръстено от стари мебели и всякакви вехтории. Подът беше пръстен, също като в тяхната къща. В дъното имаше пещ за отопление, оградена от тясна бетонирана площадка.

Дейвид стъпи на пода и се насочи към нея. Бетонът беше потъмнял от влага. Наведе се да го опипа, сърцето му пропусна един такт. Реши, че е открил достатъчно, за да се обърне към полицията. Изправи се и бързо тръгна обратно към дървеното стълбище. Бързо съобрази, че няма смисъл да търси помощ от хората на Робъртсън. Намеренията му бяха да се обърне директно към щатската полиция. Закова се на място в момента, в който главата му изскочи над нивото на пода в кухнята. Чу как чакълът на алеята проскърца под тежки автомобилни гуми. Някой идваше!