Робин Кук - Фатално лекарство

— Почвай да копаеш! — изрева Ван Слайк. — Там, точно пред краката си!

Дейвид побърза да се подчини и се наведе да вземе кирката. През главата му се стрелна мисълта, че това все пак е оръжие, което би могло да му помогне. Но Ван Слайк сякаш прочете мислите му и бързо отскочи назад, извън обсега на тежкото желязо. Пистолетът в ръката му продължаваше да подскача, но остана насочен в главата на пленника.

До циментовата площадка бяха струпани няколко торби цимент и пясък. Явно тяхното пренасяне беше причина за тежкия тътен, който беше дочул от килера. За негова изненада кирката потъна с лекота в на пръв поглед добре отъпкания пръстен под. Само след няколко удара се наложи да спре и да изхвърли пръстта с лопатата. Вече знаеше какво прави — копае собствения си гроб. Вероятно и Калхоун беше преминал през същата процедура.

Съзнаваше, че може да получи някакъв шанс само ако накара Ван Слайк да говори.

— Колко дълбоко трябва да копая? — попита той и отново посегна към кирката.

— Искам голяма дупка! — отсече Ван Слайк. — Толкова голяма, че да побере цяла кутия с шоколадови вафли! Искам мама да ми даде цялата кутия, искам всичките вафли!

Дейвид преглътна. Психиатрията не беше сред любимите му предмети в медицинския факултет, но въпреки това беше научил достатъчно, за да знае, че това, което чува, се нарича „объркване на асоциациите“ — един от признаците за остра форма на шизофрения.

— Майка ти често ли те черпеше с шоколадови вафли? — попита той, решен на всяка цена да завърже някакъв диалог.

Ван Слайк го погледна така, сякаш го виждаше за пръв път.

— Мама се самоуби — рече той. — Сама си отне живота… — От устата му излетя див кикот.

Дейвид усети как кожата му настръхва. В съзнанието му изплува още една дефиниция, свързана със симптомите на шизофренията, кой знае защо наречена „некоординиран афект“. Обикновено той се проявява при шизофреници, обременени и с остра форма на параноя.

— Копай! — изведнъж ревна Ван Слайк, сякаш пробуден от кратък транс.

Дейвид се подчини, все така твърдо решен да увлече домакина в някакъв разговор. Между две движения го попита как се чувства, какво е намислил. Не получи отговор. Върху лицето на Ван Слайк се появи съсредоточена гримаса, сякаш трябваше да реши някакъв важен въпрос.

— Чуваш ли гласове? — смени тактиката Дейвид, без да намалява темпото на работа. Ван Слайк продължаваше да мълчи, но върху лицето му се изписа изненада. Очите му се свиха, треперенето на крайниците стана още по-отчетливо.

Дейвид спря да копае и го огледа. Промяната на изражението му беше изненадващо рязка.

— Какво ти казват гласовете? — подхвърли той.

— Нищо! — изкрещя Ван Слайк.

— Тези гласове ли чуваше докато беше моряк?

Раменете на Ван Слайк изведнъж се отпуснаха. Изненадата в очите му се замени от дълбоко смайване.

— Откъде знаеш, че съм бил моряк? — дрезгаво попита той. — Как разбра за гласовете?

В душата на Дейвид потрепна надеждата. Май беше успял да пробие параноичната обвивка на този човек.

— Знам много неща за теб — успокоително прошепна той. — Но не съм като другите и искрено искам да ти помогна. Затова съм тук… Аз съм лекар и изпитвам дълбоко безпокойство за състоянието ти…

Ван Слайк мълчеше и го гледаше.

— Изглеждаш ми много разстроен — продължи Дейвид. — Вероятно заради пациентите…

Въздухът шумно напусна дробовете на едрия мъж срещу него.

— Какви пациенти? — дрезгаво попита той.

Дейвид преглътна. Ясно съзнаваше, че поема огромен риск. В главата му звъннаха предупрежденията на Анджела. Но друг избор нямаше…

— Имам предвид пациентите, на които си помогнал да умрат — отчетливо рече той.

— Те и без мен щяха да умрат! — изкрещя Ван Слайк.

Ето го отговорът на загадката, потръпна вътрешно Дейвид. Най-сетне всичко излезе на бял свят!

— Не съм ги убил! — нервно рече Ван Слайк. — Те натискаха копчето, а не аз!

— За какво копче говориш? — втренчи се в него Дейвид.

— За онова, което задейства радиовълните!

Дейвид кимна, сякаш беше чул нещо съвсем обикновено. На лицето му се появи състрадателна усмивка. Стана му ясно, че параноидната шизофрения на Ван Слайк го е довела до халюцинации.

— Радиовълните ли ти нареждаха какво да правиш? — попита той.

— Не, разбира се! — тръсна глава Ван Слайк, после лицето му отново се разкриви от гняв: — Откъде знаеш, че съм бил моряк?

— Вече ти казах, че знам всичко за теб и много искам да ти помогна — отвърна Дейвид. — Именно с тази цел съм тук, но трябва да науча още някои подробности… Например кои са „те“… Може би имаш предвид гласовете, които чуваш?