Робин Кук - Фатално лекарство

Шерууд натисна интеркома и попита секретарката си за колко часа е насрочена срещата му с Дейвид Уилсън.

— За три — отвърна Шарън.

— А сега колко е? — намръщи се той и измъкна масивен джобен часовник от жилетката си.

— Три и четвърт.

— Аха… И го, няма, а?

— Няма го, сър.

— В случай, че се появи, нека си насрочи нов час — отсече Шерууд. — А сега ми донеси дневния ред на насроченото за днес заседание на болничния съвет.

Отмести показалеца си от интеркома и гневно поклати глава. Не можеше да разбере хора като доктор Уилсън, които закъсняват за среща, насрочена по изричната им лична молба. Подобно поведение неизменно приемаше като лична обида, просто защото беше заклет привърженик на точността.

Вдигна слушалката и набра номера на Харолд Трейнор. Преди да се запознае с дневния ред искаше да разбере дали заседанието няма да бъде отложено. Веднъж беше станало точно така и той беше силно разстроен. Помнеше този инцидент, независимо от факта, че се беше случил в далечната 1981 година.

— В шест нула-нула, както сме се разбрали — увери го Трейнор. — Ако искаш, мога да отскоча да те взема и да се разходим до болницата пеша. И без това няма да провеждаме други заседания до лятото…

— Добре, ще те чакам пред банката — кимна Шерууд. — Гласът ти звучи бодро, явно си в добро настроение…

— Денят не беше лош — призна Трейнор. — Току-що разговарях с основния си противник Джеб Уигинс, който позвъни да ми каже, че в крайна сметка ще отстъпи и ще приеме проекта за строителството на покрития паркинг. До края на месеца ще получим зелена светлина и от Контролния съвет.

Шерууд се усмихна. Това наистина беше добра новина.

— Значи мога да се заема с изготвянето на кредитните условия, така ли?

— Абсолютно — увери го Трейнор. — Трябва да се действа бързо. Още сега ще звънна на изпълнителя да го попитам дали ще успее да налее основите преди първия сняг…

Шарън влезе в кабинета и остави върху бюрото дневния ред на предстоящото заседание.

— Имам и други добри новини — добави Трейнор. — Преди обед ми се обади Бийтън с последните цифри на балансовия отчет. Нещата в болницата изглеждат далеч по-добри от това, което очаквахме. Октомври се оказа един много успешен месец…

— Това да се чува — разшири се усмивката на Шерууд.

— Е, има и някои обезпокояващи дреболии — добави с въздишка Трейнор. — Преди малко Бийтън отново звънна да ми съобщи, че Ван Слайк изобщо не се е появил на работа…

— И не се е обадил? — вдигна вежди Шерууд.

— Не. Това обаче едва ли е изненадващо, тъй като в къщата му няма телефон. Предполагам, че ще се наложи да отскоча дотам, веднага след заседанието. Мразя да ходя в тази къща, която адски ме депресира…

Крушката на тавана светна толкова неочаквано, колкото беше угаснала преди час. После по стълбите се разнесоха тежките стъпки на Ван Слайк, придружени от дрънчене на желязо. Миг по-късно нещо тежко се стовари на пръстения под.

Процедурата се повтори и потрети, при всяка от появите на домакина мазето се разтърсваше от силен тътен. Сякаш онзи мъкнеше трупове…

Възползвайки се от светлината, Дейвид се зае с подробен оглед на тесния килер. Той не му донесе абсолютно нищо, тъй като изход наистина нямаше. После ключът на катинара рязко изщрака и вратата отлетя на пантите си.

При вида на Ван Слайк въздухът напусна гърдите му с тихо свистене. Гъстата му тъмна коса стърчеше право нагоре, сякаш току-що бе преживял електрошок. Зениците му бяха огромни, лицето му беше покрито със ситни капчици пот. Зелената риза беше изчезнала, на нейно място се виждаше плътно прилепнал потник.

Оценил отлично развитата мускулатура на този мъж за частица от секундата, Дейвид автоматически отхвърли идеята да влезе в двубой с него. Върху огромния бицепс на дясната му ръка беше татуиран плешив орел с американския флаг в ноктите си. През него минаваше тънък, но ясно забележим белег. Замръзнал от ужас, Дейвид си даде сметка, че стои срещу физическия убиец на доктор Ходжис.

— Излизай! — изкрещя Ван Слайк и заплашително размаха ръце. Дейвид побърза да се подчини, опасявайки се от нова безразборна стрелба. Изскочи от килера, стараейки се да не го изпуска от погледа си. Ван Слайк му направи знак да върви към огромното огнище.

— Стоп! — изкрещя той след като пленникът измина някъде около седем-осем метра. Показалецът му повелително се насочи към пръстения под.

Дейвид сведе очи и едва сега забеляза кирката и лопатата, захвърлени на циментираната площадка.