Робин Кук - Фатално лекарство

— Защо?

— Да допуснем, че именно Ван Слайк убива всички тези хора — поясни с въздишка Дейвид. — Ако парите му не са от наркотици, това означава само едно: някой му плаща…

— Предположението ти е отвратително, но ако се окаже вярно, ние отново ще се озовем на изходна позиция, тоест — няма да знаем кой стои зад всичко това. Кой би могъл да му плаща за смъртта на болните, защо ще го прави?

— Продължавам да мисля, че имаме работа с човек, който убива от милосърдие — тръсна глава Дейвид. — Не забравяй, че всички жертви бяха неизлечимо болни.

— Според мен отиваме твърде далеч — поклати глава Анджела. — Събрахме прекалено много информация и сега неволно се опитваме да я нагодим към теорията си. Просто забравяме, че огромната част от нея няма нищо общо със случая…

— Сигурно си права — сви рамене Дейвид. — Но току-що ми хрумна нещо…Ако престъпникът наистина е Ван Слайк, неговите психиатрични проблеми ще ни помогнат да го разкрием…

— Как? — вдигна вежди Анджела.

— Ван Слайк е получил психична криза по време на плаване — започна Дейвид. — Това изобщо не ме учудва, тъй като и аз бих се побъркал, ако ме накарат да патрулирам в атомна подводница… Но тук става въпрос за нещо друго: кризата му се е изразила в открито враждебно отношение към висшестоящите. Това му се е случвало и преди, което означава, че ако го обвиним открито, той положително ще изпадне в стресово положение… Пробуждаме параноята му, като я насочваме към човека, който му плаща… Това би трябвало да стане лесно — просто му подхвърляме, че „авторитетната фигура“ възнамерява да го хвърли на вълците в момента, в който се появи опасността. А самият факт, че разговаряме с него, би трябвало да му светне, че опасността вече е налице…

— Понякога направо ме смайваш — погледна го изненадано Анджела. — Въобразяваш си, че мислиш рационално, но идеята ти е абсурдна… Заболяването на Ван Слайк е документирано като маниакална психоза, а ти явно залагаш на вероятността да предизвикаш нещо съвсем друго — шизофренична параноя… Дори и да успееш, резултатът ще бъде ужасен. Омразата на този човек ще експлодира като бомба, а ти ще бъдеш първият потърпевш!

— Всичко това беше само една идея — мина в защита Дейвид.

— В такъв случай приеми, че аз категорично я отхвърлям — отсече Анджела. — Както нея, така и всичко, което се базира на догадки и предположения.

— Добре, добре — успокоително промърмори Дейвид. — Имаме и друг кандидат, името му е Питър Ълхоф. Той притежава достатъчно познания в областта на медицината и очевидно е ангажиран с някои от нейните морални проблеми, тъй като е бил арестуван по време на митинг срещу абортите… За съжаление това е горе-долу всичко, с което разполагаме…

— Нещо за Джо Форбс?

— Единственият му недостатък е неспособността да се справя с личните си финанси — отвърна Дейвид.

— Последна в списъка беше Клодет Морис, нали?

— Тя е чиста — поклати глава Дейвид. — Озадачен съм единствено от факта, че има татуировки…

— Мисля, че трябва да спрем дотук — уморено промълви Анджела и остави купчината документи върху масичката. — Нека се наспим, пък утре отново ще преровим всичко това…

Ники се събуди посред нощ от поредния кошмар и побърза да се прехвърли в спалнята на родителите си. Те и двамата спаха зле, а дори и Ръсти ръмжеше и лаеше насън. Това, разбира се, караше Дейвид да скача от леглото и да хваща пушката, разсънен само частично от фалшивата тревога.

Единственото хубаво нещо на сутринта се оказа здравословното състояние на Ники. Дробовете й бяха окончателно прочистени, но въпреки това родителите й категорично отказаха да я пуснат на училище.

Опитаха да се свържат с Калхоун, но отново им отвърна телефонният секретар. Обсъдиха възможността да позвънят в полицията за изчезването му, но после се отказаха. Не познаваха детектива достатъчно добре, за да вдигат тревога. А и той имаше доста ексцентрично поведение.

— Знам само едно — тръсна глава Анджела. — Не желая да оставам повече тук! Може би трябва да си съберем нещата и да зарежем това градче с всичките му гадни тайни!

— Ако говорим сериозно за подобен ход, най-добре да звънна на Шерууд — рече Дейвид.

— Направи го — подкани го Анджела. — Не искам да оставам тук дори една нощ повече!

Дейвид позвъни в банката да си уреди среща с президента. Оказа се, че може да бъде приет едва в три следобед, нито минута по-рано.