Робин Кук - Фатално лекарство

— Остави ги, те са само хлапета — прошепна Анджела и очите й се наляха със сълзи.

Забелязал, че жена му е на прага на нервна криза, Дейвид бавно затвори вратата. Даде си сметка, че няма да постигне нищо с гоненето на хлапетата, най-много до изпусне малко пара. Обзет от чувство за вина, той прегърна Ники и накара Анджела да седне на дивана до себе си. Едва след това набра номера на полицията по мобилния си телефон.

— И аз имам вина за това, което стана — промърмори Анджела. — Би трябвало да съобразя, че ще бъдем изложени на опасност… — Замълча за момент, после с глух глас сподели подозренията си относно нападението на паркинга. Сега вече беше абсолютно сигурна, че то беше имало за цел не сексуално насилие, а физическото й ликвидиране.

— Защо ми казваш това едва сега? — втренчи се в нея Дейвид.

— Извинявай, трябваше да го сторя по-рано — сведе глава тя.

— Е, мисля, че все пак разбрахме нещо важно — смекчи тон Дейвид. — Няма никакъв смисъл да имаме тайни един от друг… — Помълча малко, после попита: — Какво стана с Калхоун? Успя ли да го откриеш?

— Не — въздъхна Анджела. — Послушах съвета ти и му оставих съобщение, но отговор няма… Какво ще правим сега?

— Не знам — промърмори Дейвид и стана на крака. — Ще отида да проверя какво е положението отзад…

Полицията се появи едва след четиридесет и пет минути. За голямо неудоволствие на домакините, екипът се водеше лично от Робъртсън, облечен в пълна парадна униформа. Анджела изпита желанието да го попита дали това е маскировката му за празника. Шерифът се придружаваше и от заместника си Карл Хобсън.

— Виждам, че сте имали някакви проблеми — отбеляза Робъртсън, огледал набързо боклуците по верандата и счупените стъкла.

— При това сериозни — кимна Анджела и с няколко думи описа събитията до завръщането на Дейвид.

Шерифът я изслуша с нескрито нетърпение. През цялото време пристъпваше от крака на крак и театрално въртеше очи.

— Сигурна ли сте, че нападателят е държал истински пистолет? — попита той.

— Разбира се! — отвърна с негодувание Анджела.

— А не допускате ли, че това е била пистолет-играчка, просто част от маскировката му? — ухили се Робъртсън и намигна на помощника си.

— Я почакайте малко! — намеси се в разговора Дейвид. — Вашето поведение решително не ми харесва! Оставам с впечатлението, че не приемате сериозно това, което ви се съобщава! В тази къща е имало незаконно проникване от въоръжен човек, стреляло се е! Нима не виждате счупените стъкла на витража?

— Я не ми викайте! — гневно отвърна Робъртсън. — Прекрасната ви съпруга вече призна, че това е дело на дъщеря ви, а не на хипотетичния нападател! Тук му е мястото да добавя, че законът предвижда доста строги наказания за необоснована стрелба в чертите на града!

— Я се махайте по дяволите! — ревна извън себе си Дейвид — Вън от къщата ми!

— С удоволствие — иронично се поклони Робъртсън, направи знак на помощника си и тръгна към вратата. На прага спря и се обърна: — Все пак нека ви дам един съвет… Семейството ви не се радва на особена популярност в този град и не смея дори да си помисля какво ще стане, ако случайно гръмнете някое дете, почукало на вратата ви за бонбони… В такъв случай и Господ няма да ви спаси!

Дейвид се втурна напред и шерифът побърза да прекрачи прага на входната врата, която шумно се затръшна зад гърба му.

— Господи, какъв мръсник! — хвана се за главата младият мъж. — Вече трябва да ни е ясно, че няма да получим помощ от него…

Анджела само поклати глава, в очите й отново се появиха сълзи. Дейвид се чудеше кого да успокоява по-напред — жена си, или Ники, която беше втрещена от това, което чу.

— Май трябва да помислим дали да останем тук през нощта — промълви след известно време Анджела.

— Че къде ще вървим? — вдигна глава Дейвид. — Оставаме тук, защото сме си у дома. Но преди това ще вземем всички възможни мерки срещу неканени гости!

— Прав си, извинявай — въздъхна тя. — Явно съм толкова разстроена, че не мога да разсъждавам трезво…

— Гладна ли си?

— Не съм — сви рамене младата жена. — Но сега се сещам, че бях започнала да приготвям вечерята…

— Аз пък умирам от глад, защото дори не съм обядвал — обяви Дейвид.

— Добре, ние с Ники ей сега ще приготвим нещо за хапване…

Дейвид набра номера на телефонната компания да съобщи за повредата. Оттам се съгласиха да изпратят техник по спешност едва след като чуха, че е лекар. Уредил този въпрос, той излезе навън с намерението да включи всички налични лампи, включително и тези под стряхата на обора. В резултат къщата заприлича на коледна елха.