Кетрин Куксън - Годината на девствениците

— Здравейте, отче.

— Здравей, сине. Пак си буйствал.

— Така казват, отче.

Чак когато вратата се затвори и изминаха няколко секунди, Дон отвори очи, погледна свещеника и каза:

— Тя е тук, отче.

— Ти пък сега.

— Не говорете така, отче. Тялото ми е изпотрошено, съвсем ми е ясно това, но мозъкът ми е бистър. Тя е тук. Казах… казах, че мозъкът ми не е засегнат, но докога ще бъде така, не знам.

— Защо мислиш, че тя е тук?

— Видях я, отче. Стоеше там до леглото.

— Кога беше това?

— Снощи. Не, не, вчера по някое време. Не мога точно да определя часа. В началото си мислех, че си въобразявам, защото тя изглеждаше само като едно очертание. С приближаването на нощта то стана по-плътно. Тя стоеше там и ме гледаше, без да се усмихва, само гледаше. И добре, че взех приспивателното; но после се появи насън, съвсем като жива. Наистина.

Той премести главата си на възглавницата.

— Седна на ръба на леглото, където седите вие сега и започна да ми говори същите неща, които слушам от години, колко ме обичала…

— Тя наистина те обичаше и не трябва да го забравяш.

— Има обич и обич, отче. Половината от това време тя трябва да е била луда.

— Не съм съгласен.

— Защото не е трябвало да живеете с нея, отче.

— Не; не е вярно. Но нея вече я няма, само бог знае къде е; тя вече не е тук.

— Тя е тук, отче.

— Добре, добре, успокой се. Така, за теб тя е тук. Но аз ти обещавам, че ще замине.

— Кога? Кажете ми, кога?

Свещеникът замълча за малко, после тихо каза:

— Утре сутринта ще ти дам светото причастие. Но междувременно, ако тя се върне, разговаряй с нея. Кажи й, че я разбираш как се чувства. Да, да, направи го. Не си обръщай главата настрани, както сега.

— Отче, вие не разбирате, тя ме чака да умра и после ще ме има отново, където и да отида.

— Няма. Обещавам ти. Изслушай ме!

Той здраво хвана двете ръце на Дон, разтърси ги и каза:

— След утре сутринта тя ще замине. Повече никога няма да я видиш. Но главната ти задача сега е да я оставиш на мира. Изпрати я спокойно някъде. Кажи й, че й прощаваш.

— Да й простя! Тя не мисли, че ми е сторила нещо, за което трябва да й простя.

— Ти не знаеш, Дон. Само тя знае какво чувства към теб и основната причина, поради която се връща е да те помоли да й простиш. Прости й!

Измина известно време преди Дон да отговори; после с опряна на гърдите брадичка, той промълви:

— Страхувам се, отче.

— От нея ли? Това ли било?

— Не, не. От всичко. Там, където бавно отивам… Всичко. Мислех, че няма да е така, но се страхувам.

— За последното не мисли; господ има грижа за това.

— Има и нещо друго, отче.

— Да?

— Вече… вече го казах на Джо. Искам… искам той да се ожени за Анет. Искам да се грижи за нея. Можете ли да уредите това?

— Не уреждам нищо. И дума да не става. Ако желанието им да бъдат заедно е толкова силно, те ще са заедно без никой да урежда повече нищо в тази къща.

Той се изправи.

— Предполагам знаеш, че сега си в това състояние в резултат на уреждане. Наясно си, че баща ти уреди работата с Анет. О, господи, прости ми!

Той се хвана за челото.

— Не искам да се ядосвам на този етап; твърде съм стар, за да се натоварвам с човешките недостатъци.

Тук той спря, защото за голяма изненада видя, че Дон се усмихваше и нарочно го попита с по-строг глас:

— Какво смешно има? Знаеш ли колко ми е напрегнато? Да не мислиш, че си единственият?

— Отче, винаги сте вършили добрини за мен. Знаете ли, винаги съм си мислел, че не е трябвало да ставате свещеник; щяхте да извършите много повече добри дела в истинския живот, на сцената.

— За твое сведение, момче, аз съм на сцената. Какво мислиш че е службата на свещеника, ако не сцена и всеки от нас играе роля…?

Свещеникът не се доизказа, главата му клюмна и той промълви:

— Не исках да кажа това. — После брадичката му рязко отскочи напред и той продължи. — Не. Не можеш да заблудиш бога. Той вижда тази сцена отгоре и наблюдава актьорите си. Като добър продуцент Той ни е избрал. И не се занимава с режисурата; оставил е това на всеки от нас и на някои им е по-трудно да играят отколкото на други. Ще ти кажа нещо. — Той сложи двете си ръце на леглото, наведе се съвсем близо до лицето на Дон и повтори почти шепнешком: — Ще ти кажа — знаеш ли какъв искам да бъда, ако не бях свещеник?

— Психиатър ли?

— Психиатър? Не! Клоун, най-обикновен клоун. Не фокусник; нали знаеш, един от ония умните глупаци; просто най-обикновен клоун. И бих искал да играя само пред деца под седем години, защото точно тогава те започват да разсъждават, а това прогонва чудесата. Замислял ли си се понякога за това? Само децата са надарени да измислят чудеса, но толкова бързо изгубват тази дарба, толкова бързо. — Той въздъхна, изправи се и каза с променен глас: — Знаеш ли какво? Действаш ми лошо. Ти си също като Джо. Той е от хората, които ще те накарат да се изповядваш всеки път, щом заговориш с тях. — Той се разсмя и гласът му омекна: — Лека нощ, сине и господ да е неизменно с теб.