Кетрин Куксън - Годината на девствениците

Джо леко го беше разтърсил и каза:

— Успокой се, Стивън! Бъди послушно момче! От думите на Пеги разбирам, че си бил много смел като си повикал доктора и линейката. — Не каза нищо за полицията.

— Боли ме главата, Джо, и всичко останало. Боли ме, Джо.

— Качи се горе да се измиеш и след малко ще дойда при теб.

— Но аз се измих, Джо.

— Тогава се измий още веднъж. — Той едва се въздържа да не му изкрещи и с равен глас продължи: — Легни си; така ще ти мине болката. Аз след малко ще дойда. Сега отивай!

— Нали няма да излизаш, Джо?

— Да излизам ли? Какво говориш? Не ставай глупав! Сега се качвай…

Трябваше да прекоси двора на болницата, за да стигне до родилния дом. В един момент се спря в края на градината, като мислеше какво да каже на Анет. По всяка вероятност още не беше чула новината затова той реши да не й казва нищо сега, а по-късно, пък дори и тогава не, освен ако единият от тях умре. Той не мислеше за Маги, все още не мислеше и за Дон. Постоя известно време прав, докато разсъждаваше: четирима души от семейството бяха в тази болница; пет, ако броеше и бебето; а в къщи Дон беше на косъм от смъртта. Единствените оцелели, изглежда, бяха той и Стивън. Какво беше сполетяло семейството?

Когато отговорите на всички въпроси се свеждаха до един — любов, всякаква любов — той се отдръпна от бордюра на градинката и побърза към родилния дом. Странно как се сети за думите на Стивън: „Нали няма да излизаш, Джо?“

Анет седеше изправена на леглото. Тя веднага изрази учудването си:

— Нали трябваше да бъдеш на сватбата?

— О, татко размисли и реши, че е по-добре той да е там. Така че отново се разменихме.

— Но на теб ти се ходеше, Джо!

— Не толкова много. Както и да е, те ще дойдат тази седмица. Ти как се чувстваш?

Той придърпа един стол до леглото, взе ръката й и след малко тя отговори:

— Горе-долу. Казаха, че през нощта съм била неспокойна. Имала съм висока температура. Чувствах се ужасно. Не бях в състояние да им обясня, затова ми дадоха приспивателно. После започнаха кошмарите. О, толкова се радвам, че те виждам, Джо.

Той не искаше разговорът да продължава на тази тема и попита:

— Как е нейно величие?

— О, преди половин час я видях и каза, че желае да остане при мен, но не й позволявали. Тогава й казах да понапълнее малко, за да може да им се противопоставя и да ходи където си иска. — Тя се усмихна тъжно и той каза:

— Няма да повярваш колко бързо ще стане това. Вече съвсем сериозна и вперила поглед право в очите му, тя попита:

— Как е Дон?

Той се замисли малко преди да отговори.

— Когато излязох, още спеше.

— Зле ли е? Кажи ми, кажи ми истината, Джо, зле ли е?

— Спокойно, спокойно; не говори глупости, не е зле.

— Знаеш ли какво, Джо? С това зловещо предчувствие, което имах снощи, бях сигурна, че е умрял. Трябва да се прибирам в къщи скоро. Казват, че още десет дни или две седмици, но няма да издържа толкова дълго. А… а той трябва да види детето. Разбираш ли, Джо?

— Да, скъпа — той галеше ръката й — разбирам как се чувстваш и ще поговоря с доктора, за да разбера кога ще те изписват. Но трябва да запомниш, че това не е обикновено раждане, както предполагам, знаеш. Не беше леко. — Той й се усмихна, но лицето й не трепна, когато тя каза:

— Изглежда, че всичко, което върша не е лесно, например да забременея като за начало.

Тя отмести погледа си и погледна към земята.

— Да имаш такъв сватбен ден! Виновна съм за това, защото ако… ако не бях забременяла, нямаше да бързаме. И с какво помогна това на Дон? Бавно го уби.

— Успокой се. Не говори така. Това, което направи, което двамата направихте, беше от любов един към друг. — Отново същата дума. За колко много неща носеше отговорност. Той продължи: — Много поздрави от Стивън. Трябва да го доведа някой ден да те види. Много е трудно да се отърва от него, когато знае, че идвам тук и непрекъснато ме врънка за бебето. — Колко е лесно да си измисляш; веднъж започнал, той продължи: — Момичетата ти пращат поздрави, също и… Маги. Непрекъснато питат кога ще могат да дойдат при теб. Плетат като луди. — Това беше вярно; беше ги видял в кухнята.

Сестрата влезе в стаята с поднос, погледна го и с подчертан северен акцент каза:

— Какво правите тук? Сам ли ще излезете или да повикам някой?

Той й се усмихна:

— Не знам, може и да се отбранявам.

После се наведе над Анет, целуна я по бузата и каза:

— Ще мина следобед.

Когато тръгна към вратата, тя попита:

— Кога се връща татко? Искам да разкаже за сватбата.