Кетрин Куксън - Годината на девствениците

— Ами… — Той се почеса по веждата. — Мисля, че ще остане и ще дойде заедно с тях. Всъщност… всъщност не знам. Но както и да е, ще се задоволиш с мен за няколко дни.

— Ще поздравиш Дон, нали? — Гласът й беше слаб.

— О, да, да, ще го поздравя, скъпа.

Навън в градината той пак постоя, като вдишваше дълбоко ледения въздух. Знаеше, че трябва да се върне обратно в болницата и да разбере какво е станало с майка му, но това, което наистина искаше да направи беше да се качи в колата и да кара надалеч от всичко… и от всички. Да, дори и от Анет, защото всеки път, когато я погледнеше, се разкъсваше между обичта към Дон и желанието за нея.

Отново на рецепцията в болницата, той си проправяше път към гишето, когато една сестра му махна; после тя застана срещу него, погледна го и тихо каза:

— Съжалявам, мистър Коулсън, не можахме да спасим майка ви. Тя… тя не дойде в съзнание. Почина от измръзването.

Мъчно ли му беше? Радваше ли се? Не знаеше. Но след малко попита:

— Какво трябва да направя сега?

Тя отговори:

— Сега ще я занесат в моргата и там ще уредите всичко. Обикновено ги погребват в параклиса на погребалното бюро.

— Да, да. Значи от мен не се изисква нищо.

— Не, освен ако не искате да я видите.

— Не — отсече той. После добави: — Благодаря ви. Ще… ще дойда пак. — След това бързо се отдалечи от нея.

Сестрата направи опит да го спре с ръката си, като че ли искаше още нещо да каже. После се обърна към гишето, облегна се на него и каза на жената:

— Нормално е да се разстрои, но ако ме питаш мен, по-добре е, че тя си замина. Щяха да й издадат документ, че е луда и щеше да прекара целия си живот вътре. А ако я бяха спасили… от това, което чух, че е сторила на онези двамата снощи, щеше да си плаща докато е жива. О, и всичко това в един работен ден. — Като се засмя леко, тя каза: — Един ден ще напиша книга и ще я озаглавя „Тя умря на работното си място“, защото не знам как ще издържа. Главата ми завря.

Беше неделя вечер. Фло и Харви бяха пристигнали по-рано през деня и сега Фло седеше в хола и разговаряше с отец Рамшоу.

Като му помогна да си съблече палтото, тя каза:

— Извинете, отче, че ви извиках по това време на нощта, и то в такава нощ, но мисля, че в случая не е необходим лекар. Както ви казах по телефона, той се кълне, че тя е в стаята при него.

— Може и на това да е способна, Фло, защото тя беше много властна жена. Много са начините, с които го показа. Мили боже! Тя е способна на това. Но кой би си помислил, че ще стигне до крайност? Но човешката природа е непредсказуема като времето, защото кой би допуснал, че ще имаме сняг по това време на годината. Но не трябва да забравяме, че и преди са се случвали такива неща и че човешката природа е странна смесица от добро, лошо и състояние на безпомощност.

— Заповядайте в дневната да пийнем първо по нещо, отче.

— Не, не; може би по-късно. Какви са последните новини от болницата?

— Даниъл е дошъл в съзнание. Надяват се да се пребори.

— Да благодарим на бога за последното. А Стивън?

— Той спи, отче. Дадох му едно хапче. Горкото момче преживя всичко това.

— Каквото и да си говорим, той е действал съвсем разумно.

— Да, да, така е. Искам да ви призная нещо, отче, ако на този свят съжалявам някого, това е Стивън. Ако не беше това малко нещо… съвсем малко нещо тук горе — тя се потупа по челото — той щеше да е прекрасен човек.

— Господ избира чедата си, Фло; те се раждат различни. Между другото, щях да забравя, че ти се омъжи вчера.

— Да, отче, радвам се да ви съобщя.

— В гражданското ли?

Те вървяха към коридора и Фло спря.

— Не, отче, не в гражданското; оженихме се в една църква със специално разрешение.

— О, виж ти! Значи — той се наведе към нея — по втория начин?

— Да, отче, по втория начин.

— Добре, само че съм чувал, че Той наднича тук-там, когато има време.

— О, отче.

Тя го потупа по рамото и той се усмихна:

— Въпреки всичко се радвам за теб. Той е добър човек, доколкото го познавам. Но нали знаеш, че… мисля, че си наясно, че няма да ти е лесно в живота.

— Пределно ми е ясно, отче, още повече и на него; но ще се справим.

— Така и трябва.

Влязоха в стаята на Дон и сестрата явно изпита облекчение като ги видя, веднага се обърна към Фло:

— Не иска да взима хапчетата си.

— Иди да хапнеш!

— Вечеряла съм.

— Тогава вечеряй още веднъж!

Свещеникът леко я побутна към Фло, приближи се до леглото, придърпа един стол и седна.

Дон седеше, подпрян с възглавниците, със затворени очи и продължи да ги държи затворени, когато каза: