Кетрин Куксън - Годината на девствениците

Той повдигна главата му, огледа се наоколо, видя хапчетата на земята и като се обърна към полицая, каза:

— Ще ми подадете ли тези хапчета, а после да ми помогнете да го повдигна съвсем малко. Хайде, Дон! Изпий това!

Очите трепнаха, след това се отвориха и главата леко се изви. След като забеляза присъствието на полицая, погледът му се спря върху доктора, устните му направиха няколко движения, преди да успее да проговори:

— Майка. Майка…

— Да, да, знаем. Не се безпокой.

— Стивън?

— Стивън е добре. Добре е. Хайде, изпий това, а после и хапчетата си.

Дон отпи от водата и с голяма мъка глътна хапчетата. Отново се отпусна назад и каза:

— Майка — после добави — луда.

— Да, Дон. Знаем. Сега почивай. Опитай се да заспиш; утре сутринта ще се почувстваш по-добре.

Дон задържа погледа си за малко върху доктора, после въздъхна и затвори очи.

В хола докторът каза на полицая:

— Виж какво е направила. Трябва да я открием, преди да е направила още нещо, въпреки че според мен тя няма да се върне повече тук. Но, остават още двама души от семейството…

— Свързахме се със сина в Лондон. Ще се върне с нощния влак. Стори ми се доста объркан, разбира се. Но той е единственият, който се е отървал невредим.

— О, боже! — Докторът се хвана за главата. — Ако тя научи за бебето, ще тръгне към болницата и е достатъчно луда, за да знае какво да прави.

Той грабна телефона и се свърза с болницата, като обясняваше каква е ситуацията на дежурния лекар, който го увери, че ще бъдат нащрек и ще изпратят сестра, която да се грижи за мисис Коулсън и бебето.

След това се свърза с управителя на лудницата и направо му каза, че трябва да изпрати хората си да я търсят, защото е опустошила къщата си и той не е съвсем сигурен дали две от жертвите й ще оживеят през нощта, за да научат, че вече я търсят.

След като приключи разговора, се обърна към Стивън, който през цялото време стоеше около него и каза:

— Стивън, качи се горе, за да те измие Пеги. Когато си готов ще те прегледам, защото в момента не мога да преценя какво ти е направила. Ти си добро момче.

Пеги го хвана за ръката, а той се обърна, погледна доктора и полицая и попита:

— Тя ще се върне ли?

— Не, никога няма да се върне.

— Наистина ли, докторе?

— Да, наистина.

Въпреки, че го каза, доктор Питърс не беше съвсем сигурен, защото като че ли отдавна очакваше това да се случи. Единственото сигурно нещо беше, че докато тя е в безопасност под ключ, това, което се случи тази нощ, нямаше да се повтори…

При прегледа на Стивън откри, че кръвта течеше от една рана зад ухото му, разрез около пет сантиметра. За щастие, тя не беше дълбока; гъстата му коса беше смекчила удара; но ръцете му, гърбът и краката бяха целите в синини, което значеше, че утре болките щяха да бъдат по-силни.

Когато докторът тръгна към вратата, Стивън каза:

— Не я обичам. Никой не я обича.

Докторът се спря, наведе глава и си помисли, че оттам идваше всичко; никой не я обичаше. Никой никога не я беше харесвал. И тя го знаеше.

Джо пристигна в седем и половина сутринта на следващия ден и беше зашеметен от обрата на събитията, случили се по време на неговото кратко отсъствие, според описанията на Стивън и Пеги.

Сега за къщата се грижеха Пеги и Лили. Току-що беше пристигнала нова сестра за през деня, защото последното нещо, което докторът направи рано сутринта преди да си тръгне, беше да се свърже със сестра Прингъл и да я помоли да дойде и отново да се грижи за болния.

През нощта беше навалял доста сняг: половин педя снежна покривка. Всички говореха, че са го очаквали; че е било достатъчно студено, за да вали. Нищо, че е краят на март и не би трябвало да вали.

Бил Уайт дойде в къщата и започна да се извинява на Джо, че ако беше тук, това нямаше да се случи. Но Джо го успокои, като каза, че никой не го обвинява за нищо, още повече, че това е почивния му ден; тя не е дошла откъм пътя, а през склада за дърва. Естествено, тя е знаела къде държат ключа.

От персонала на лудницата бяха дошли няколко души и се интересуваха за точните подробности на случилото се. Но Пеги не знаеше нищо, а Стивън не можа да им каже колко дълго е лежал на пода преди да дойде на себе си.

На вратата пазеше полицай, но това не попречи на двама репортери да се промъкнат в къщата в шест и половина тази сутрин, но Бил Уайт набързо се оправи с тях.

Всички се радваха отново да видят Джо, защото сега имаше някой, който да поеме отговорността.