Кетрин Куксън - Годината на девствениците

— Всемогъщи боже! Някой здравата се е потрудил. По-ниският полицай коленичи до Даниъл, сложи ръка върху окървавените му гърди, изчака малко и каза:

— Жив е. А тя?

— Не мога да усетя дали има пулс, съвсем слаб е. Иди да извикаш линейка!

След като се изправи на крака, той попита Стивън:

— Има ли някой друг в къщата?

— Дон. Опитах се да го спася, но тя ме удари.

— Къде е… Дон?

— От другата страна, в стаята си. Много е зле, не може да се движи. Пострада с краката.

— Как се казваш?

— Стивън.

— Стивън кой?

— Стивън… Коулсън.

— Коулсън.

Полицаят вдигна вежди, като че ли се сети за нещо и каза:

— О, да, да; Коулсън. Ела да ме заведеш при момчето.

Докато те минаваха през хола, другият полицай току-що беше затворил телефона и каза:

— Това май е къщата на Коулсън.

Приятелят му кимна и добави:

— Едва сега ми дойде на ум.

Когато стигнаха до стаята на Дон, единият от тях каза:

— Господи! Като че ли с този е имала най-много работа.

— Това е синът й; този, който катастрофира, спомняш ли си? На сватбата си.

— О, да, да.

Те се обърнаха и погледнаха Стивън.

— Има ли някой друг в къщата?

— Пеги. Но тя спи.

— Да спи при това положение? Заведи ни при нея!

Стивън имаше нужда от помощ, за да изкачи второто стълбище; когато разтърсиха Пеги, която спеше дълбоко и тя видя двамата полицаи надвесени над нея, се чу силен писък. Единият от тях каза:

— Спокойно, мис, спокойно.

— К… какв… о искате?

— Искаме да станеш. Слез долу да видиш какво се е случило, докато си спала.

— О, господи! — Тя погледна Стивън и окървавеното му тяло и извика:

— Какво си направил?

— Мама го направи, не съм аз.

— Добре, приятелю, добре. — Полицаят потупваше Стивън по рамото.

Пеги погледна полицая и каза:

— Не е възможно да е тя, тя… тя е в лудницата.

— Явно е избягала оттам, мис. Сега ще се облечете ли, за да слезете долу, но се подгответе; има една-две ужасни гледки.

— О, боже!

Те си тръгваха, когато единият попита:

— Има ли някой друг, с когото да се свържем?

— Лили и Бил живеят в пристройката. Но — тя отмести главата си назад — те са в Ню Касъл. Отидоха да гледат едно шоу, понеже е петък и това е свободната им вечер. И Джон… Диксън, той се занимава с градината и върши други работи, но не живее тук.

— Семейството няма ли приятели?

— Ами — тя премигна — мистър Джо е в Лондон на сватбата на мисис Джексън, а младата мисис Коулсън съвсем скоро роди; още е в болницата. Това са всички.

— Добре, облечи се и слез!

Те вървяха към вратата, когато Стивън се обърна и изкрещя:

— Ти си помисли, че съм аз, Пеги. Това е ужасно! Ще кажа на Маги.

— Успокой се, момчето ми, успокой се!

Полицаите го изведоха навън.

Няколко минути по-късно, когато Пеги влезе в стаята на Маги, тя изпищя, сложи ръка върху устата си, затвори очи и едва не припадна.

— Хайде, хайде. — Високият полицай я изведе от стаята, помогна й да седне на един стол в кухнята и каза:

— Така, кажи ми сега как да се свържа с другия член на семейството, този, който е заминал в Лондон?

Тя дишаше тежко и не успя да отговори веднага:

— Мисис Джексън, ще я намерите в указателя. Той ще бъде у тях. Но тя ще се жени утре.

— Мисля, че ще се наложи той да отсъства от сватбата. Нали тя няма да се жени за него?

— О, не, не! Тя му е леля. Ще се жени за чернокож. Но независимо от това е свестен.

Каквото и да се канеше да каже полицаят, той беше прекъснат от другия полицай:

— Линейката идва. Между другото, как се казва лекарят им? Този, който лекува момчето.

— Доктор Питърс.

— Добре, тогава, ще му позвъниш ли? Не; размислих, дай ми номера му. По-добре аз да говоря с него.

Сега се намеси другият полицай:

— Не мислиш ли, че е най-добре той да дойде на място и да види какво е станало преди да са ги откарали?

Когато доктор Питърс свали покривалото от Даниъл, той скръцна със зъби преди да вдигне окървавената ръка, за да провери пулса. После се приближи към Маги, която също бяха покрили, и след като напипа пулса й погледна към санитарите и каза:

— Бързо ги качете!

— Ами младия мъж; инвалида?

— Ще ти кажа когато го видя. Но преди всичко тия двамата.

— А момчето?

— О, Стивън ли? Ще го видя и ако ми потрябваш, ще ти звънна.

Когато докторът видя Дон, за секунда си помисли, както и полицаят преди него, че той вече е мъртъв. Но бледите клепачи трепнаха, той се наведе съвсем близо до лицето му и каза:

— Дон, хайде! Хайде, всичко е наред!