Кетрин Куксън - Годината на девствениците

Ето, той беше на двайсет и шест години и спокойно би могъл да бъде девственика, който майка му желаеше да види в собствения си син, защото до този момент той не беше опознал жената. Не че не искаше. О, господи! Как искаше само! Тогава защо не го направи? Нали си беше казал, че веднъж след като Дон и Анет се оженят, той ще го направи. Ако никога не се ожени, поне ще е опитал вкуса му. Но какво стана? Резултатът от това, което се случи, остана да тежи единствено върху него. И сега той чакаше брат си да умре.

Не, не чакаше.

Още веднъж мислите му го тласнаха напред и по коридора към новото отделение, където бяха преместили Маги.

Когато влезе, тя седеше на един стол до прозореца, обърна се към него и лицето и се оживи:

— О, здравей, Джо. Радвам се да те видя. Утре се прибирам в къщи.

— Така казаха.

Той седна срещу нея, тя го погледна и рече:

— Казах „в къщи“, но ме е страх дори да отворя вратата. Искам да се махна оттам колкото се може по-скоро. Разбираш ли, Джо?

— Да, Маги, разбирам те.

Тя отпусна главата си назад и го погледна изпитателно:

— Ти разбираш всичко, Джо. Някакси си принуден да разбираш. Понякога си мисля, че идването ти при нас се отрази добре на семейството, но не и на теб.

— Такъв е животът, Маги. Това не е ли най-краткият коментар в английския език? И като много други е верен. Мен никой не ме е питал, нали, каквато и сила да е предопределила живота ми, често си мисля, че от горе ни управлява не само един човек и някои от останалите са слепи, а други — безсърдечни.

— Не ставай язвителен, Джо. Това не е присъщо за теб. Какво се е случило?

— О, Маги! — Той махна с ръка и се засмя. — Не мога да си представя да ме питаш какво се е случило.

— Исках да кажа — тя малко се засегна — че много добре знам какво се е случило. О, боже! Как да не знам. Но откакто те познавам никога не си бил такъв.

— Това е защото преглъщам мислите си преди да са се изплъзнали от устата ми.

Тя тъжно поклати глава, после попита:

— Да… да не се е случило нещо и аз да не знам още?

— Не, Маги, мисля, че знаеш всичко с изключение на това, че татко предлага да ми остави къщата, когато замине. Мисля, че това ме накара да престана да преглъщам мислите си.

— О, о, о! — тя кимна. — Как може да каже такава глупост!

— Предполагам, че го е казал, защото според думите му аз винаги съм харесвал къщата, докато всички останали са искали да се махнат оттам. Но след всичко това аз там… сам? А? Кой друг? О, извинявай! — Той взе ръката й и каза: — Не се разстройвай!

— Ти говори ли с него?

— Не, не съвсем. Не беше истински разговор. Както и да е, радвам се, че утре се връщаш, независимо за колко време.

— Ще трябва да остана докато Дон е там.

— Да, да. — Той стана и въздъхна. — Всички ще трябва да останем, докато Дон издържи. Молим се да не умре и всички от нас го чакат.

— Ти си объркан, нали, Джо?

— Може би. Хайде, ще се видим утре, Маги. Довиждане.

— Довиждане, Джо.

Той се обърна, но докато отваряше вратата, чу да казва:

— Ако не бях се влюбила в баща ти, сигурно щях да се влюбя в теб без да ме интересува разликата в годините.

Брадичката му подскочи нагоре и той се засмя.

— Благодаря ти, Маги. Приятно е да го чуя. За мен това е голяма чест.

Когато стигна до родилния дом, Фло го посрещна с думите:

— Добре, че дойде, за да я вразумиш; иска да я изпишат независимо от лекарската забрана.

— Така ли? — Той застана до Харви и погледна Анет. — Така, по погледа й личи, че е добре. Добре ли се чувствате, мисис Коулсън?

— Да, мистър Коулсън, чувствам се във форма. Бебето също. Искаме да се приберем.

— Тогава ще поговорим с доктора и той ще реши.

— Ще позволите ли един човек на закона да каже нещо?

Те погледнаха Харви, който стоеше широко усмихнат и Фло отговори:

— Безсмислено е да не ви даваме тази възможност, сър.

— Според мен, въпросната личност е доктор сама на себе си. Слагате я на една количка, закарвате я до колата, завеждате нея и детето й в къщи и оттам направо в леглото. Има ли нещо по-просто от това?

Анет се усмихна на Харви.

— Ето нещо разумно. Какво ще кажеш, Джо?

— Според мен нещата все още са в ръцете на лекарите. Ще поговоря с някой от тях и ще се върна.

След като той излезе от стаята, Харви и Фло се спогледаха и се обърнаха към Анет и тя каза:

— Джо никога не е бил в лошо настроение. Но… как мислите вие? Има ли му нещо?

— Изглежда. — Фло сви устни и се обърна към Харви. — Не мислиш ли, че е така?

— Ако искате да знаете какво мисля, уважаеми дами, то е, че всички, имам предвид абсолютно всички си го изкарват на Джо. Доколкото разбирам, той се е превърнал в кошче за душевни отпадъци и утешител. Джо ще направи това, Джо ще направи онова. И трябва да се е случило нещо, което да му е дало повод да си мисли, че вече е изморен от душевни изповеди. Може и да греша; може пък да има нещо друго. Но от краткото ми познанство с него мисля, че това не е оня Джо, когото познавах.