Кетрин Куксън - Годината на девствениците

— Тя си вре носа навсякъде, като всички сестри. Той погледна към сестра Портър, която се обърна, усмихна се и каза:

— Довечера ще й го кажа. Доста е обидчива, ще ви го върне.

— Много добре. — Сега той й се усмихна; после отново погледна към Дон и каза: — Е, аз тръгвам. Ще се върна за обяд. Внимавай как ще се държиш. Чуваш ли?

— Джо? — Дон не говореше, а почти шепнеше. — Кога… пристига… тя? Искам да кажа…

— Няма определен час. Следобед ще отида там; твърде възможно е да се върнем заедно.

— Моля те, Джо, доведи я!

— Добре. — Той го потупа по рамото. — Не се тревожи и се успокой!

Каза това, обърна се и излезе като тръгна през коридора към апартамента си.

Сложи някакви книжа в куфарчето си, постоя малко така, гледайки ги и си повтори мрачно: Който чака ще дочака. Господи! Фло сигурно е разбрала, че той се надява на това. Добре, де, не беше ли така?

Не, не. Нямаше да позволи да говорят така за него.

На обяд той влезе в хола и видя Маги бавно да слиза по стълбите. Тя се спря, той също и като и се усмихна, каза:

— Значи си дойде?

— Да, дойдох си. Чак когато излязох от болницата, разбрах колко много ми е струвало всичко това. Ще ти приготвя нещо преди да излезеш. — Тя посочи стаята на Дон. — Имаме си гости.

Той погледна нататък.

— Какви гости? Да не би да е Анет?

— Да, Анет.

— Но как?

— О, съвсем лесно. Тя се обади на Лили. С едно такси Лили ни донесе дрехите и чичо ти Боб ни докара до тук. Е, не гледай така; всичко е наред.

— И детето ли?

— Да, и то е добре. За една седмица е наддала доста.

Маги слезе по стълбите и застана пред него, като каза тихо:

— Да беше му видял лицето, когато взе детето от нея! Като че ли то му даде нов прилив на енергия. Няма да се изненадам ако — тя поклати глава, като че ли искаше да отпъди мислите си. — Това му върне малко силите.

Той не каза нищо, обърна се и бавно тръгна към стаята на Дон. Отмерваше крачките си и се подготвяше за сцената, която щеше да види. Ето ги и тях: бащата, майката и детето, всички заедно.

Първа проговори Анет. Тя стана и каза:

— Не ми се сърди, Джо; просто не можех да издържам в онази стая. Аз съм добре. И двете сме добре. Виж я! — Тя посочи бебето, което Дон придържаше с едната си ръка, а с другата галеше кичурчетата коса. Дон го погледна и каза:

— Това е… най-щастливият ден от… живота ми, Джо. Нали… нали е красива?

— Да, красива е. — Той се беше навел над тях и когато протегна ръка към мъничката ръчичка, която се движеше във въздуха и се хвана за палеца му, в гърлото му заседна нещо и се спусна чак до гърдите и той задиша тежко.

Сестрата разведри атмосферата, като каза:

— Не че всички бебета не го правят това, но тя веднага те позна. Затова внимавай! Ако започне да плаче през нощта, знаеш какво значи това.

— Тя не плаче през нощта — каза Анет. — Казаха ми, че спи дълбоко.

— Точно това и ще направи сега — каза сестрата. — Така. Дай ми я! А ти — кимна тя на Анет — иди да хапнеш нещо и следобед трябва да почиваш в леглото. Изпълнявай всичко! Казах ти какво трябва да направиш.

Когато сестрата взе бебето от ръцете на Дон, Анет се наведе над него, погледна го в лицето и го целуна. Той я прегърна и я притисна до себе си. После остана да лежи и сълзите бавно се стичаха по лицето му.

Джо хвана Анет за ръката, издърпа я от леглото и навън от стаята. Никой нищо не каза докато не стигнаха трапезарията; тя седна погледна го и попита:

— Сърдиш ли ми се?

— Не. Защо мислиш така?

— Защото… защото се върнах на своя глава без да изчакам още един ден, както ти обещах. Но аз съм добре и чувствах, че трябва да съм близо до него. Разбираш ли?

— Разбирам. — Той седна до нея. — Вършех това, което според лекарите е най-добре за теб; ако имаше някаква видима промяна у Дон бих те довел веднага.

— Той изглежда ужасно, Джо.

— Така ли мислиш? Мислех… мислех, че изглежда по-добре — съвсем умишлено излъга той.

— Не, не. Не е от това, че не съм го виждала от една седмица. Но сега, след като видя бебето, може да се съвземе, може да му дойдат сили. Как мислиш?

— Точно това мисля, че ще се съвземе и ще има сили да живее.

Тя поклати глава и отмести погледа си.

— Ти не вярваш в това. Аз също. Прочетох го по лицето на баща ти… или Дан, както настоява да го наричам. И той каза, че ще го изписват, но все още изглежда ужасно. Той… той ми каза, че ще продава къщата: вече е казал на секретарката да даде обява. Радвам се за това. Мразя я тази къща; така искам да преместя Дон и бебето направо в нашата къща. О, стига, стига! — Тя затвори очи и протегна ръка към него. — Знам, че не мога, но… мисля, че татко можеше да изчака докато… — Тя поклати глава. После отново го погледна. — Ти какво ще правиш?