Кетрин Куксън - Годината на девствениците

— Какво искаш да кажеш?

— Само това. Остави… остави всички останали да подредят живота си сами.

— Всички останали? Кого имаш предвид? Остават Джо и Анет.

— Да… знам, че остават Джо и Анет. Но каквото и да се случи, татко, нека нещата се развият от само себе си.

Даниъл се изправи, погледна сина си и тъжно каза:

— Това не ми харесва, Дон, поне начина, по който го казваш. Всичко, което съм правил преди е било за твое добро.

— Да, да, знам, татко, но всички хора казват така: направих го за доброто на някого.

Даниъл присви очи докато гледаше слабото бледо лице с хлътнали очи, лицето, което преди една година изглеждаше като лице на младеж… по-скоро на млад мъж пред прага на двайсетте. Но очите, които го погледнаха, биха могли да бъдат очи на старец, който е преживял доста.

— Лека нощ, сине. Спи спокойно — тъжно каза той.

— Лека нощ, татко. Ти също.

Беше около седем и половина вечерта след две седмици. Отец Рамшоу седеше в библиотеката с Джо. Двамата пиеха кафе и свещеникът каза:

— Съжалявам, че изпуснах Даниъл. Исках да поговоря с него. Казваш, че е отишъл да види старата си къща в долния край на Брамптън Хил.

— Да. Не е ли странно, че по това време на годината там не живее никой? Наистина, той никога не искаше да напуска тази къща. Тя беше една от най-малките и най-старите. Мисля, че е първата, която са построили, преди градският елит да започне да строи именията си.

— Това знам и аз. И той ще живее там с Маги и Стивън? Това е само част от семейството. А ти?

— О, аз съм се устроил.

— Какво значи това? Имаш ли си жилище?

— Да, нещо такова. Скоро ще бъде готово.

— Мисля, че няма да чакаш дълго. Наближава краят му; според мен утре трябва да приключим с церемониите.

— Но… но той изглежда добре, отче. Мислех, че ще издържи още дълго.

— Той се старае да изглежда добре, Джо, мислех, че си го разбрал. Но знае, че времето му изтича. Онзи ден, когато си говорехме с доктора, той каза, че е учуден колко дълго е издържал. Анет и детето му дадоха сили и той е щастлив. Странно, но той е щастлив и съвсем подготвен за края. На твое място бих поседял при него през следващите няколко нощи. Между другото, какво става с останалите, Бил, Пеги и Лили?

— Ами Пеги ще остане при Анет, а Джон ще замине с татко. Бил и Лили ще останат в пристройката и ако новите наематели, каквито и да са те, искат да ги задържат, добре, ако пък не, татко ще се погрижи за тях по някакъв начин. За всички е помислил.

— Радвам се да го чуя. А ти сам ли ще живееш в апартамента си?

— Какво друго ще ми предложите, отче? — Джо присви устни, докато чакаше отговор.

Свещеникът повдигна вежди и каза:

— Доколкото знам си търсиш партньор. Познавам две момичета от службите в църквата и едно момиче, което не ходи на църква.

— Откъде знаете за мис Картър?

— О, аз знам много неща. Научавам новините по невероятен начин и от най-различни места. Е, ще вземеш ли едно от тях?

— Възможно е.

— Значи си мислил за това?

— Да, отче. Много мислих за това; всъщност, вече съм решил. Съвсем скоро направих своя избор.

Очите на отец Рамшоу се разшириха.

— Я виж ти! Това се казва новина. Няма ли поне да ми загатнеш коя е?

— Все още не, отче. Когато му дойде времето, ще ти кажа.

— От църквата ли е или не?

— И това ще разбереш когато му дойде времето.

— Е, ще очаквам с нетърпение. Сега трябва да тръгвам. Вечерята беше вкусна. В тази къща винаги готвеха вкусно. И ми става тъжно, нали разбираш. — Той стана и погледна Джо. — Къщата е много красива, особено тази стая с всички тия книги. Какво ще ги правиш? Ще ги разпродаваш ли?

— Някои от тях, но повечето ще задържа.

— За твоя апартамент ли?

— За моя апартамент, който може да бъде и къща.

— Охо, май че се доближаваме до целта. Апартаментът, който може да бъде и къща. Добре, добре! Ти ме познаваш, Джо: веднъж, след като надуша нещо, не се спирам, докато не разбера какво е то. Но този път ще го оставя за изненада, защото те познавам твърде добре.

— Във всеки човек, отче, има нещо, което е съвсем дълбоко вътре в нас и никой друг, освен самият човек не може да проникне там.

— Да, да, прав си, Джо, съвсем си прав. Както и да е. — Той се засмя и поклати глава, обърна се, излезе от стаята, мина през хола и стигна до външната врата. Там се спря и като погледна обратно към стълбите, каза:

— Ако баща ти продаде къщата, няма вече да идвам тук. Лека нощ, Джо.

— Лека нощ, отче. Отче, нали вярвате в силата на молитвата, значи ще видите какво ще стане с новите наематели.