— По-добре… по-добре да извикам доктора.
— Да, сестра.
— И… баща му и жена му.
— Оставете това на мен!
Защо беше толкова спокоен? Като че ли Дон му беше предал чувствата си преди малко: не чувстваше тъга, никакво угризение, само едно спокойствие, което беше изразено на лицето върху възглавницата и то като че ли изпълваше цялата стая, защото тя наистина си беше отишла. Беше сигурен, че си е отишла.
Той се хвана за лактите и тръгна към вратата; но усети, че не може да хване бравата с дясната ръка, затова я отвори с лявата.
Вместо да се отправи към хола и нагоре по стълбите, за да предупреди Анет и баща си, той сви от другата страна по посока на апартамента си. От дневната си отвори вратата към оранжерията, оттам излезе навън в нощта. Навън беше ясно и грееше луна; тя светеше като огромно жълто кълбо в бледосиньото небе. Въздухът беше хладен и повяваше лек ветрец. Усети го по изпотеното си чело. Прибра се и потъна в огромното пространство на пустотата, където светеше само луната и блещукаха звездите и където бяха заминали Дон и майка му, всеки по собствения си път.
След седем седмици къщата беше продадена и почти всички мебели бяха изнесени. Даниъл беше обзавел новия си дом с по-хубави мебели, а Маги и Стивън вече се бяха нанесли там.
Новите собственици на къщата се съгласиха Бил и Лили да останат в пристройката. Остана само Анет, бебето и Пеги да се преместят в другата къща. Странно, но бяха изминали няколко седмици от погребението на Дон, а Анет още не можеше да се реши да напусне къщата за постоянно. Почти всеки ден отиваше до тяхната къща, но се връщаше да спи в другата. Но днес беше последният й ден тук; както и за Джо. А къде щеше да отиде Джо?
Едва тази сутрин той натовари колата с кашони с дрехи и кутии с книги и ги закара в новия си дом. Къде беше той? Тъй като никой нищо не знаеше, този въпрос му зададе Даниъл. Те стояха в празната дневна и когато Джо му каза къде ще живее, Даниъл замълча за секунда, после каза:
— Не можеш да постъпиш така!
— Защо да не мога?
— Добре, но ще трябва да поговорим.
— Господи! Как можа да го кажеш: ще трябва да поговорим.
— О, знам, знам, но моят живот си е мой и аз трябва да устоя до край, винаги е било така. Но ти си различен. Ето те, двайсет и шест годишен и никой нищо не маже да ти каже.
— Мили боже! Просто не мога да повярвам!
— Казвам го само за твое добро. Ще поговорим.
— Да, ще поговорим. Какво значение има за мен кой говори? Учудва ме в момента начина, по който го казваш.
— Добре, добре. Не искам да споря с теб, Джо. Не обичам да споря.
— Не бих казал, че е така.
— Имам предвид само теб.
— Само мен ли? А отец Коуди? А отец Рамшоу? Отец Рамшоу можеш да го зарежеш.
— Съмнявам се.
— Ще доживеем да видим.
Докато Джо се отдалечаваше, Даниъл каза:
— Джо. Джо, ние се отдалечаваме. Като че ли ни е засегнала бомба, бомба със закъснител от времето на войната и тя ни вдига във въздуха по един или друг начин. Не искам да се разделяме по този начин. Ти си всичко, което имам като син.
— Ти все още имаш син, татко, ако държиш на това, но той ще живее собствения си живот, както ти си живееш твоя. И не забравяй, че ти си отживя, докато аз още не съм започнал, но ще го направя. Не се тревожи, по-късно ще мина да те видя, може би довечера или утре. Така че засега, довиждане, татко.
В хола стоеше Анет с бебето на ръце и той попита:
— Готова ли си?
— Да, Джо. Но… няма нужда да ме откарваш; всеки момент ще се върне Пеги с колата. Тя просто се отби в града да види майка си. Мога да почакам.
— Да, но в момента нямам какво друго да правя.
— Всичко готово ли е у вас? — гласът й прозвуча съвсем твърдо.
— Всичко е готово и е много хубаво.
— Много си потаен. Защо?
— Скоро ще разбереш. Съвсем скоро всичко ще стане ясно.
Тя го погледна изкосо и тръгна към външната врата. Но там се обърна, огледа хола, погледна към стълбите и мрачно каза:
— Ако някога е имало къща, която да носи нещастие, това е тази. Да се молим на бога никога вече да не виждам подобно нещо.
— Господ да ти е на помощ!
Той отвори задната врата и намести бебето в скута й; после седна зад волана. Бяха изминали съвсем малко разстояние, когато тя каза:
— Където и да се намира жилището ти, ще бъде достатъчно близо, за да се отбиваш от време на време, нали?
— О, да, да, разбира се!
— Джо?
— Да, Анет!
— Няма ли да ми кажеш защо пазиш това място в тайна?
— Добре, Анет — той замълча, защото наближаваха завой — мислех, че така ще бъде най-добре. Всичко е свързано с тази млада жена и мисля, че достатъчно дълго протаках нещата; искам всичко да приключи отведнъж.
Читать дальше