Джеймс Купър: Ловецът на елени

Колкото до Ловеца, под прякора Соколово око, неговата слава се разнесе надлъж и нашир, а пукотът на пушката му стана толкова ужасен за ушите на мингосите, колкото и гръмотевиците на самия Маниту. Скоро офицерите от армията потърсиха неговите услуги и с един от тях Соколовото око свърза близка дружба за много години напред.

Петнадесет години бяха изминали, когато на Ловецът отново се удаде да посети Глимърглас. Беше настъпил мир и се намираха в навечерието на нова, още по-ожесточена война, когато той и верният му приятел Чингачгук бързаха към фортовете, за да се присъединят към своите съюзници. Придружаваше ги само един юноша, защото Вах-та!-вах вече почиваше под огромните борове в делауерските земи и тримата останали живи сега бяха станали неразделни.

Стигнаха край езерото тъкмо когато слънцето клонеше към залез. Всичко беше, както преди: реката все още се провираше под свода от нависналите клони на дърветата, малката скала, дето двамата приятели бяха определили на времето срещата си, се рушеше бавно под влиянието на водната стихия и вековете, планините бяха облечени в обичайната си тъмна, плътна и тайнствена премяна, а водната площ блестеше неподвижно като красив, скъпоценен камък сред горите.

На следната утрин момъкът откри една от лодките, докарана от теченията до брега и вече прогнила. С известни усилия я направиха годна за ползване и всички се качиха в нея, за да разгледат езерото. Минаха край всички полуострови и Чингачгук посочи на сина си мястото, където хуроните за пръв път бяха установили лагера си, и полуострова, където беше успял да открадне своята годеница. Там дори слязоха, но всички следи от тогавашното посещение бяха изчезнали.

След това те отидоха на мястото на битката и намериха там някои от знаците, които остават около такива места. Диви зверове бяха изровили много от труповете и човешките кости се търкаляха наоколо, избелели от летните дъждове. Ункас разглеждаше всичко със страхопочитание и съжаление, при все — че преданията вече насочваха младия му ум към стремежите и суровостта, присъщи на индианския воин.

От полуострова лодката се отправи към плитчината, където все още се виждаха остатъците от „замъка“ — сега превърнати в живописна развалина. Зимните бури отдавна бяха съборили покрива на колибата, а гредите бяха прогнили. Нито едно от резетата не беше докоснато, но природните стихии бяха вилнели около мястото, сякаш за да се подиграят с опита на хората да ги пренебрегнат. Сградата беше прогнила, прогнили бяха и коловете и явно беше, че трябваха само още няколко зими, само още няколко вихрушки и бури, за да повалят всичко в езерото и да премахнат постройката от лицето на тази величествена пустош.

Не можаха да намерят гробовете. Или водата беше унищожила следите им, или пък времето беше станало причина онези, които ги търсеха, да забравят тяхното точно местоположение.

Откриха и „ковчега“, заседнал на източния бряг, където отдавна вече го бяха откарали преобладаващите северозападни ветрове. Той се намираше на песъчливия край на продълговат, нисък полуостров, разположен на около две мили от оттока, и беше почти изчезнал под рушителното действие на стихиите.

„Ковчегът“ бе пълен с вода, покривът на кабината беше паднал, а гредите — изгнили. Но някои от по-грубите мебели все още бяха запазени и сърцето на Ловеца заби по-силно, когато съзря, че на една от гредите се вее една панделка на Джудит. Тази панделка напомни за цялата красота на девойката, но, трябва да прибавим, и за всичките й недостатъци. Макар Джудит никога да не беше спечелвала сърцето му, Соколовото око — защото тъй трябва да го наричаме сега — все пак беше запазил искрено съчувствие към нейната съдба. Той откачи панделката и я завърза на приклада на „Убиеца на елени“, който му беше поднесла в дар тая девойка.

Няколко мили по-нагоре по езерото откриха още една от лодките, а на полуострова, където отрядът слезе най-накрая, намериха ония лодки, които бяха изтеглени там на брега. Тази, с която се извършваше сегашното плаване, другата — открита при източния бряг, бяха паднали във водата през прогнилия под на „замъка“ и изхвърлени от езерните вълни като непотребни вещи на крайбрежието.

От всички тия признаци можеше да се заключи, че езерото не бе посещавано от края на последните събития, описани в нашата повест. Случилото се го бе превърнало отново в светилище на природата, тъй като непрекъснатите войни не позволяваха на колониалните жители да простират нашироко границите на своите владения.