Джеймс Купър: Ловецът на елени

— Това е достатъчно — отвърна задавено Джудит. — Разбирам всичко, което искате да кажете. Вие не можете да се ожените, без да обичате, а към мен не изпитвате никакви чувства. Не ми отговаряйте, ако съм права, защото ще разбера това от мълчанието ви. Само по себе си то ще бъде достатъчно мъчително.

Ловецът се подчини и не отговори. В продължение на повече от минута девойката остана неподвижна, вперила в него светлите си очи, сякаш за да проникне в душата му, докато той седеше и си играеше с водата като мъмрен ученик. След това Джудит сама потопи края на веслото си, отблъсна лодката от мястото с толкова решително движение, колкото беше и чувството, което го бе предизвикало. Ловецът мълчаливо подкрепи нейните усилия и скоро двамата се отправиха в посоката, взета от делауера.

До пристигането им на полуострова между Ловеца и красивата му спътничка не бе разменена нито дума. Седнала при носа на лодката, Джудит беше с гръб към него, инак скръбното изражение на лицето й навярно би го накарало да се опита да я успокои като приятел. И въпреки всичко в това изражение все още нямаше ненавист, макар че силната червенина постепенно бе заменена от мъртвешката бледност на разочарованието. Печал — дълбока душевна печал — беше преобладаващото чувство, и то бе проявено по начин, който не можеше да бъде криво разбран.

Тъй като и двамата не гребяха усилено, „ковчегът“ ги изпревари и войниците слязоха на брега, преди лодката с Джудит и Ловеца да стигне до полуострова. Чингачгук бе изпреварил и „ковчега“ и навлязъл вече на известно разстояние навътре в гората, беше спрял на място, където двете пътеки — тази към гарнизона и тази към селата на делауерите — се разделяха.

Войниците също бяха поели своя път, като най-напред отблъснаха „ковчега“ от брега и го оставиха да се носи по течението, без да се интересуват ни най-малко от съдбата му.

Джудит видя всичко това, но не му обърна внимание. За нея Глимърглас нямаше вече никакви прелести и когато стъпи на брега, тя незабавно продължи по пътеката след войниците, без да хвърли нито поглед зад себе си. Дори Вах-та!-вах беше отмината незабелязана — и това скромно младо същество се отдръпна с ужас пред изкривеното от отчаяние лице на Джудит, сякаш самото то беше виновно за някаква несправедливост.

— Почакай тук, Змия — каза на минаване край приятеля си Ловецът, който вървеше след наскърбената красавица. — Искам само да видя Джудит настанена добре при отряда и ще се върна, за да вървим заедно.

Двамата се бяха отдалечили на около стотина крачки от делауерите и толкова още им оставаха, за да стигнат до отделението войници, когато Джудит се извърна и заговори:

— Стига, Ловецо — каза тя тъжно. — Разбирам вашата любезност, но не се нуждая от нея. За пет минути аз ще настигна войниците. Щом като не можете да се движите с мен по пътя на живота, няма защо да ме придружавате по този. Но чакайте! Преди да се разделим, бих искала да ви задам само още един въпрос. И, моля ви, в името на всичко, което ви е свято, да не ме излъжете с отговора си. Зная, че не обичате друга жена. И виждам само една причина, поради която не можете и не искате да ме обикнете. Кажете ми, Ловецо… — девойката спря, защото думите, които се готвеше да произнесе, сякаш я задушаваха. След това, събрала цялата си решителност, с лице, което ту пламваше, ту побледняваше при всяко дихание, тя продължи: — Кажете, Ловецо, не са ли причина, за да се отнесете така към мен, онези неща, които Хенри Марч ви е наговорил?

Истината беше пътеводна звезда за Ловеца. Той винаги се бе ръководил от нея и беше почти невъзможно да се възпре да я нарече, дори когато благоразумието изискваше мълчание.

Джудит прочете отговора на лицето му и със сърце, почти разбито от незаслужената си съдба, му махна за сбогом и потъна сред гората.

Известно време Ловецът стоя нерешително, без да знае кой път да поеме, но след това се върна обратно и се присъедини към делауера. През тази нощ тримата лагеруваха край брега на своята родна река, а следната вечер влязоха в селището на племето. Чингачгук и годеницата му бяха посрещнати с възторг, а спътникът им — с уважение и почит. Но той бе дълбоко опечален от станалото и бяха нужни месеци бурен живот, за да дойде напълно на себе си.

Страшна и кървава бе войната, която пламна след това. Вождът на делауерите се издигна сред народа си тъй, че всички произнасяха името му с възторг; същевременно друг Ункас, последният от неговия род, се прибави към дългата редица от воини, които носеха това прочуто име.