Джеймс Купър - Ловецът на елени

Заминаването на този отряд облекчи извънредно много работата за следния ден, защото освобождаваше останалите от грижата за обоза и ранените и, от друга страна, предоставяше на командира по-голяма свобода на действие.

След смъртта на Хети, до лягане, Джудит не размени дума с никого освен с Вах-та!-вах. Всички уважаваха скръбта й и не обезпокоиха двете жени, които останаха до последния миг край тялото.

Биенето на барабана наруши тишината над тези спокойни води, а ехото от „вечерната заря“ се разнасяше дълго след церемонията по планинските склонове, сякаш за да вдъхне у всекиго сигурност, че няма от какво да се опасява. Звездата, която беше служила за знак на Вах-та!-вах, изгря над толкова тиха и мирна обстановка, като че ли природата никога не бе обезпокоявана от действията и страстите на хората. Един самотен часовой, сменян през кратки интервали, крачеше по площадката през цялата нощ. И сутринта бе посрещната, както обикновено, с церемонията на „утринната заря“.

Безредните действия на пограничните жители сега бяха заменени от военната точност. И след като набързо закусиха, отрядът започна да се прехвърля на брега с ред и дисциплина, които изключваха всякакъв шум и смущение.

От офицерите беше останал единствен Уорли. Крейг командваше отряда, който замина пръв. Торнтън бе с ранените, а Грейъм, естествено, съпровождаше своите пациенти. Беше взет дори сандъкът на Хътър заедно с всички по-ценни предмети в него. Не бе забравено нищо, което имаше някаква стойност и заслужаваше да бъде отнесено.

Джудит не съжаляваше, че капитанът уважава скръбта й и се занимава изключително със задължението си да командва, а нея оставя сама с мислите и чувствата и. За всички бе ясно, че мястото щеше да бъде напуснато напълно, но извън това никой не питаше за нищо, нито пък се даваха излишни разяснения.

Войниците се прехвърлиха на „ковчега“ начело с капитана си. Той беше запитал Джудит как предпочита да постъпи и след като разбра желанието й да остане до последния миг с Вах-та!-вах, не й досажда нито с въпроси, нито със съвети. Към Мохоук водеше само един безопасен път и той не се съмняваше, че когато му дойде времето, щеше да срещне девойката по този път като добра своя приятелка, ако не и като жена, готова за по-голяма близост с него.

Когато всички бяха на борда, мъжете заеха местата си при веслата и „ковчегът“ се отправи със свойствения си бавен ход към полуострова.

След това Ловецът и Чингачгук изтеглиха от водата две от лодките и ги прибраха в „замъка“. Когато свършиха с това, те залостиха вратите и прозорците и напуснаха къщата през нейния таен изход по описвания вече от нас начин. Вън видяха Вах-та!-вах в една от последните останали лодки. Делауерът незабавно се прехвърли при нея и загреба, като остави Джудит сама на площадката.

Тъй Ловецът се намери сам с красивата и все още опечалена и потънала в сълзи девойка. Твърде наивен, за да се усъмни в нещо, младият човек описа полукръг с леката си лодка и взе в нея Джудит, а след това се отправи в посоката, поета от неговия приятел.

Пътят към полуострова минаваше недалеч от гробовете на покойниците. Когато лодката приближи до мястото, за пръв път тази сутрин Джудит заговори спътника си. Нейната кратка и проста молба бе да спрат за минута-две, преди да отминат мястото.

— Може би никога вече не ще видя това езеро, Ловецо — каза тя. — А тук се намират труповете на майка ми и сестра ми… Придвижете лодката малко по на изток. Слънцето блести така в очите ми, че не мога да видя гробовете. Този, вдясно от маминия, е гробът на Хети, нали, Ловецо?

— Да, Вие ни помолихте да направим така, а всички са щастливи да изпълняват желанията ви, Джудит, когато постъпвате правилно.

Девойката мълчаливо се вглежда близо цяла минута в него, след това извърна очи назад, към „замъка“.

— Скоро това езеро ще опустее напълно — каза тя, — и то точно когато мястото ще бъде по-безопасно за живеене, отколкото когато и да било. Събитията от последните дни ще накарат ирокезите дълго време да не помислят дори да го посещават.

— Така ще бъде, да, това може да се каже като нещо положително. А и самият аз не смятам да идвам насам дотогава, докато войната не свърши. Защото никой хуронски мокасин не ще остави вече следата си върху окапалите листа на тази гора, докато преданията не престанат да повтарят на младите поколения за големия позор и погром, който са понесли тук.

— А нима така много обичате насилието и кръвопролитията? Имах по-добро мнение за вас, Ловецо — мислех ви за човек, който може да бъде щастлив в тих, уютен дом с привързана и любеща съпруга, готова да отгатне всяко ваше желание, със здрави и послушни деца, изгарящи от нетърпение да тръгнат по вашите стъпки и да станат честни и справедливи като вас…