Джеймс Купър: Ловецът на елени

— О, Хети! Тук съм, до теб, ето, прегръщам те с ръцете си! — изхълца Джудит. — Говори, мила! Имаш ли нещо, което да искаш да кажеш или да сториш в този страшен миг?

Зрението беше напуснало съвсем Хети. Ала смъртта пристъпваше към нея с по-малко от своите ужаси, сякаш се бе смилила над недоразвитите й сетива. Девойката беше бледа като платно, но дишането й бе леко и непрекъснато, а гласът й, макар понижен почти до шепот, остана ясен и разбираем.

Когато сестра й зададе този въпрос, лека червенина обля лицето на умиращата девойка — наистина толкова лека, че почти не можеше да се забележи. Никой освен Джудит не съзря тази едва забележима проява на вълнение и на женска чувствителност дори пред смъртта. За Джудит обаче тя не остана скрита, нито остана тайна причината.

— Хари е тук, миличка Хети — прошепна сестра й, приближила дотолкова лицето си до умиращата, че думите й да не бъдат доловени от другите. — Да му кажа ли да дойде да се сбогува с теб?

Слабо стисване на ръката й послужи вместо утвърдителен отговор и след това Хари беше доведен до леглото. Може би този красив, но груб горски скитник никога не се беше намирал в по-неловко положение, макар, че влечението, което Хети изпитваше към него, беше твърде чисто и необвързващо, за да създаде и най-малкото съмнение в неговия ум. Той позволи на Джудит да постави твърдата му грамадна ръка между ръцете на Хети и застана в очакване сред неловкото мълчание, което се бе въдворило.

— Това е Хари, мила — прошепна Джудит, като се наведе над сестра си, срамувайки се да произнесе думите така, че да ги чуе и сама, — говори му и го пусни да си иде.

— Сбогом, Хари! — промълви девойката, като леко притисна ръката му. — Много бих искала да се опиташ да заприличаш повече на Ловеца!

Тези думи бяха произнесени с мъка; за миг върху лицето на девойката изби слаба червенина, след това тя пусна ръката на гиганта и извърна лице настрана, слаба и немощна, сякаш бе разчистила сметките си с целия свят. Тайнственото чувство, което я беше привързвало към младия човек — толкова нежно, че беше останало почти незабележимо за самата нея — и което не би съществувало никога, ако разумът й беше притежавал повече власт над чувствата, се замени от мисли, които, макар по-възвишени, едва ли биха могли да бъдат по-чисти.

— За какво мислиш, мила сестро? — прошепна Джудит. — Кажи ми, за да ги помогна поне в този миг.

— Мама… виждам мама и светли същества стоят около нея в езерото… Но защо го няма татко?… Странно е, че виждам мама, когато не мога да те видя теб!… Сбогом, Джудит!…

Последните думи бяха произнесени след кратко мълчание и сестра й остана известно време надвесена над нея, твърде развълнувана, за да забележи, че нежният дух вече беше напуснал тялото.

Тъй умря Хети Хътър, едно от ония тайнствени звена между материалния и духовния свят, които изглеждат лишени от толкова много ценни и необходими неща, ала всъщност дават прекрасна представа за правдивост, чистота и невинност.

Следващият ден беше много тъжен, макар и изпълнен с оживена дейност. Войниците, доскоро заети със заравянето на жертвите си, сега трябваше да погребат своите убити. Утринната сцена бе оказала скръбно въздействие върху всички джентълмени от отряда, а и останалите изпитваха същото чувство по най-различни начини и по всевъзможни, причини.

Времето бавно се нижеше, докато най-сетне настъпи вечерта, когато щеше да се отдаде последна почит на клетата Хети Хътър. Нейното тяло беше спуснато в езерото до това на майка й, която беше обичала и почитала толкова много. При все че бе убеден атеист, лекарят се съгласи да прочете над гроба й последната молитва, както го беше правил и преди над гробовете на други загинали.

Джудит и Вах-та!-вах плакаха неутешимо, а Ловецът гледаше с насълзени очи прозрачната вода над тялото на една девойка, чиято душа беше по-чиста и от планинските извори на езерото. Дори делауерът се извърна настрана, за да прикрие слабостта си, а простите войници следяха, церемонията удивени и сериозни.

Денят приключи с този благочестив обред, а сетне по заповед на командващия офицер всички веднага се оттеглиха на почивка, защото възнамеряваха със зората на следващия ден да потеглят обратно. Всъщност една група, взела със себе си ранените, пленниците и трофеите, беше напуснала „замъка“ още около пладне и водена от Бързия Хари, смяташе да стигне форта с по-кратки преходи. Това отделение беше слязло на често споменавания и описан от нас в началните страници полуостров и когато слънцето залезе, вече се бе разположило на стан върху билото на продълговатите, начупени и стръмни хълмове, които се спущат към долината на Мохоук.