Джеймс Купър - Ловецът на елени

— Боже мой, Джудит, колко хубаво говорите! Думите и красотата ви си подхождат напълно; а онова, в което не успеете с думи, положително ще постигнете с красотата! Само за месец девойка като вас би могла да спечели и най-суровия воин в Колонията.

— Нима наистина съм сгрешила? Нима вие наистина предпочитате войната пред семейното огнище и любовта, Ловецо?

— Да, девойко, разбирам какво искате да кажете, макар и да мисля, че не ме разбирате достатъчно добре. Предполагам, че сега вече бих могъл да се нарека воин, защото се борих и победих, което е достатъчно, за да получа това звание; не ще отказвам, че този живот ме привлече именно защото е мъжествен и почтен, когато го живеем съгласно повелите на природата. Наистина аз не обичам кръвта. Но младостта си е младост, а мингосите — мингоси. Ако младите хора от тази област стояха със скръстени ръце и търпяха тези негодници да нахлуват в страната, тогава по-добре би било да станем направо французи и да отстъпим и земята, и семействата си. Не съм склонен към побоища, Джудит, и не обичам битката заради самата битка. Но не мога да съзра голяма разлика между това да отстъпиш земя преди войната, понеже те е страх от война, и да я отстъпиш след войната, понеже не можеш да сториш нищо повече. Единствената разлика е, че последното е по-достойно и по-почтено.

— Никоя жена никога не би желала да види мъжа или брата си да подкрепя или пък да се подчинява на злото, Ловецо, но и всяка би оплаквала необходимостта от впускането му в опасностите на войната. Вие обаче сторихте вече достатъчно за очистването на тази местност от хуроните и на вас всъщност се дължи и победата ни. Изслушайте ме сега търпеливо и ми отговорете с онази вродена честност, която е толкова приятно да се открие във вашия пол, колкото е и необичайно да се срещне у него.

Джудит замлъкна; сега, когато бе стигнала до самото обяснение, вродената й свенливост отново надви въпреки смелостта и доверието, които девойката черпеше от голямата искреност на своя събеседник. Страните й, доскоро бледи, пламнаха, а очите й засияха с част от предишния си блясък. Чувствата се отразиха върху лицето й и заедно с нежността на нейния глас направиха хубавата девойка тройно по-съблазнителна и по-привлекателна.

— Ловецо — каза тя след доста продължително мълчание, — сега не е време за преструвки, заблуда или каквато и да било неискреност. Тук, над гроба на моята майка и на правдолюбивата Хети, няма място за извъртания, ето защо ще говоря с вас открито и без страх да бъда криво разбрана. Няма и седмица, откак се познаваме с вас, но струва ми се, че ви познавам от години. Толкова много, и то толкова много важни неща се случиха през това кратко време, че скърбите и опасностите, и успешните бягства за цял един живот се струпаха само в няколко дни, а хората, които са страдали и преживели заедно такива неща, не бива да се чувстват чужди. Зная, че онова, което ще ви кажа сега, би могло да се разбере криво от много мъже, но се надявам, че вие не ще прецените неблагосклонно постъпката ми. Тук ние не живеем сред злобата и измамата на колониалните поселища, а сме млади хора, които нямат намерение да се лъжат един друг по какъвто и да било начин. Мисля, че говоря достатъчно ясно, за да ме разберете.

— Естествено, Джудит. Малцина могат да говорят по-добре от вас и едва ли някой — по-приятно. Думите ви са тъй приятни, както и вашата красива външност.

— Точно начинът, по който толкова често сте възхвалявал моята външност, ми дава смелост да продължа. И все пак, Ловецо, не е лесно за една девойка на моите години да забрави всички уроци от своето детство, всички навици и присъщата си свенливост и да каже напълно искрено онова, което чувства сърцето й.

— Защо не, Джудит? Защо и жените да не се отнасят към себеподобните си честно и почтено, както мъже? Не виждам защо да не говорите ясно като мен, когато има да се каже нещо наистина важно.

Прекалената скромност, която все още пречеше на младия човек да долови истината, би обезкуражила напълно девойката, ако не беше решила с цялото си сърце и душа да направи отчаяно усилие и да се спаси от едно бъдеще, което я ужасяваше толкова, колкото и яснотата, с която смяташе, че го предвижда. Тази причина за нея бе над всички други съображения и за своя собствена изненада, за да не кажем за смущение, тя продължи да говори:

— Аз ще… Аз трябва да бъда към вас тъй искрена, както бих била и към нещастната, мила Хети, ако това, нежно дете беше още живо — продължи побледняла тя. — Да, ще подчиня всички други чувства на онова, което сега е най-силно! Нали вие обичате горите и живота, който ние водехме тук, сред пустошта, далеч от поселищата и градовете на белите?