Джеймс Купър - Прерията

— Да, ще криволичи — промърмори старецът на английски, — ако вървиш по пътя, който показваш, ала не криволичи колкото лукавият ум на индианеца… Кажи, брате мой, обичат ли вождовете на пеоните да виждат чужди лица във вигвамите си?

Младият воин се наведе леко и грациозно над предния лък на седлото и отговори:

— Кога моят народ е забравял да нахрани странник?

— Ако доведа дъщерите си в селището на вълците, ще ги уловят ли жените ви за ръцете? И ще запушат ли вашите воини с моите млади приятели?

— Страната на бледоликите е зад гърба им. Какво търсят те толкова далеч по посока на залязващото слънце? Пътеката ли са загубили? Или тия жени са на белите воини, които, както чух, се движат нагоре по Реката с буйните води?

— Нито едното, нито другото. Тези, които вървят нагоре по Мисури, са воини на моя велик баща, който ги е пратил по свое поръчение, а ние сме мирни пътници. Белите хора и червените хора са съседи и желаят да бъдат приятели. Нима омахите не навестяват вълците, когато томахавката е заровена на пътеката между двата народа?

— Омахите са винаги добре дошли при нас.

— А янктоните и тъмноликите тетони, които живеят при завоя на Реката с мътната вода? Нима не идват и те в вигвамите на вълците да пушат лулата?

— Тетоните са лъжци! — възкликна индианецът. — Те не смеят да си затворят очите нощем. Не смеят; спят при слънце. Виж — добави той, сочейки със злобно тържество страшните украшения на гамашите си, — толкова много техни скалпове са смъкнати, че пеоните тъпчат по тях! Нека сиуксите отидат да живеят в планинските преспи, равнините и бизоните са за мъже!

— Аха, ето че тайната излезе на бял свят — обърна се траперът към Мидълтън, който наблюдаваше внимателно всичко, което ставаше. — Този красив млад индианец следи сиуксите — това личи по върховете на стрелите му и по окраската му, а и по очите, защото червенокожият влага цялото си същество в това, което върши, без оглед дали е в мир или война… Тихо, Хекторе, мирувай! За пръв път ли подушваш пеони, песчо? Мирно, кучето ми, мирно! Брат ми е прав: сиуксите са крадци. Така разправят за тях хора с различен цвят и от различни племена, и право казват. Ала хората от страната, където изгрява слънцето, не са сиукси и желаят да гостуват на вълците.

— Главата на моя брат е побеляла — отвърна младият пеони, като измери трапера с поглед, изпълнен и с недоверие, и с гордост, и с разбиране; после, сочейки далеч на изток, добави: — И очите му са видели много. Може ли да ми каже той какво забелязва ей там в далечината? Бизон или що?

— Прилича повече на облак, който наднича над хоризонта и слънцето го осветява по краищата. Това е димът на небето.

— То е планина на земята, а на върха й има жилища на бледолики! Нека жените на моя брат измият нозете си сред хора с техния цвят.

— Пеони има зорко око, щом вижда бледолики толкова надалеч.

Индианецът се обърна полека към говорещия и като помълча, запита строго:

— Умее ли брат ми да ловува?

— Уви, аз съм само жалък трапер, който хваща зверовете с капан!

— Когато равнината се покрие с бизони, може ли да ги различи?

— Разбира се, разбира се!… Много по-лесно е да видиш бик, отколкото да го уловиш, когато бяга.

— А когато птиците отлитат от студовете н облаците почернеят от перата им, може ли да види и тях?

— Не ще и дума! Не е толкова трудно да съзреш патица или гъска, когато са милиони и небето е потъмняло от тях.

— Когато вали сняг и покрива колибите на Дългите ножове, вижда ли чуждоземецът снежинките във въздуха?

— Сега зрението ми не е много добро — отговори старецът малко тъжно, — ала беше време, когато ми бяха дали прозвище заради зоркото ми око!

— Червенокожите различават Големите ножове тъй лесно, както чуждоземците виждат бизона или прелетната птица, или падащия сняг. Вашите воини мислят, че Повелителят на живота е създал цялата земя бяла. Но се лъжат. Като са бледи, те съзират във всичко собственото си лице. Пеони не е сляп и веднага вижда хората от твоето племе!

Воинът изведнъж млъкна и отметна глава настрана, сякаш се вслушваше напрегнато в нещо. После, като обърна рязко коня си, препусна до най-близкия край на горичката и започна да оглежда внимателно пустата прерия, но не натам, откъдето бяха дошли пришълците, а в противоположната посока. Поведението му се стори странно и необяснимо на наблюдаващите го. След това младият пеони се върна бавно, изгледа втренчено Инес, пак препусна, пак се върна, и тъй няколко пъти, като че ли дълбоко в душата си водеше ожесточено някакъв труден спор със себе си. Той дръпна поводите на нетърпеливия си кон и сякаш искаше да заговори, но пак склони глава на гърдите си и се заглуша напрегнато. С бързината на елен се понесе към мястото, откъдето бе наблюдавал далечината, после описа стремително няколко малки кръга, като че ли още не се бе решил, и най-после се стрелна като птица, която кръжи над гнездото си, преди да отлети. За минута се виждаше как препуска из равнината, след това един хълм го скри от погледа.