Джеймс Купър - Прерията

— Бързоходците от народа на Голямата река ни казаха, че вашето племе се е сговорило с мургаволиките, които живеят зад Соленото езеро, и че прериите сега са станали ловно поле на Големите ножове!

— Това е истина; чувал съм го от ловците и от траперите по Ла Плата. Само че моят народ се е спогодил с французите, а не с хората, които владеят Мексико.

— И воините отиват нагоре по Голямата река да видят дали не са ги измамили при покупката?

— Да, боя се, че отчасти и това е вярно. Няма да мине много време и проклетите шайки на секачите и резачите ще тръгнат по петите им, за да овладяват богатствата на дивите гори и степи, проснати надлъж и нашир по западните брегове на Мисисипи и тогава земята от бреговете на Голямото море до полите на Скалистите планини ще се превърне в населена пустиня, пълна с всичко, създадено от мерзостта и ловкостта на човека, и лишена от благата и красотата, с които са я дарили ръцете на Твореца!

— А къде са били вождовете на вълците-пеони, когато се е сключвала тази сделка? — запита внезапно младият воин и в миг мургавото му, лице пламна от силна ярост. — Нима може да се продаде цял народ като боброва кожа?

— Вярно, много вярно! И къде са били правдата и честността? Но така е на тая земя: правото е винаги на страната на силния и което е угодно на силния, слабият трябва да нарича справедливо. Ако законите на Уаконда се тачеха от пеоните така, както се тачат законите на Дългите ножове, вашите права върху прерията щяха да бъдат толкова неоспорими, колкото правото на най-великия вожд в селищата върху къщата, която му дава подслон.

— Пътникът има бяла кожа — рече младият туземец и подчерта думите си, като докосна с пръст коравата, набръчкана ръка на трапера. — Може би сърцето му говори едно, а езикът му — друго?

— Уаконда на белия човек има уши и те са затворени за лъжата. Погледни главата ми: тя е като заскрежен бор и скоро ще легне в земята. Нима бих поискал, когато застана пред Великия дух, да видя лицето му обърнато мрачно към мен?

Младият пеони грациозно преметна щита на рамо и като сложи ръка на гърдите си, наведе глава в знак на уважение към белите коси на трапера, след което очите му станаха по-спокойни, а лицето му се смекчи. Но оставаше все тъй предпазлив, като че ли недоверчивостта бе понамаляла, ала не съвсем изчезнала. Когато се установи това временно разбирателство между воина на прерията и опитния стар трапер, последният се залови да обяснява на Пол как да разположат бивака.

Докато Инес и Елен слизаха от магарето, а Мидълтън и пчеларят им помагаха да се настанят по-удобно, старецът поднови разговора си с индианеца на езика на пеоните, но от време на време обръщаше на английски, когато Пол и докторът го прекъсваха със свои забележки. Между младия пеони и трапера се водеше своеобразно хитроумно съревнование, при което всеки се мъчеше да разкрие целите на другия, без да си дава вид, че го интересуват. Както и може да се очаква, когато става борба между равни противници, нито единият, нито другият не постигна това, което желаеше. За да разбере в какво положение е племето на вълците, старецът задаваше всички възможни въпроси, подсказвани му от съобразителността и опита: какъв е добивът, какви запаси са натрупани за предстоящата зима и какви са отношенията на Вълците с различните им войнствени съседи — но не можа да изтръгне нито един отговор, който поне малко да му изясни защо бе намерил самотния воин толкова далеч от народа му. От друга страна, не по-малко остроумни бяха и въпросите на индианеца, макар че ги задаваше с по-голямо достойнство и деликатност. Той изказа мнението си за търговията с кожи, поговори за успехите и несполуките на белите ловци, с които се бе срещал или за които бе чувал, и не пропусна да спомене за неспирното настъпление на народа на неговия „велик баща“ (както предпазливо наричаше правителството на Съединените щати) към земите, където ловуваше неговото племе. Обаче странната смесица от любопитство, презрение и негодувание, която прозираше от време на време въпреки сдържаността на индианския воин, показваше, че чуждоземците, потъпкващи по тоя начин правата на племето му, са му познати повече по разкази, отколкото от непосредствен досег. Това лично непознаване на белите проличаваше и от начина, по който гледаше жените, и от кратките, енергични възклицания, които издаваше от време на време.

Докато говореше с трапера, младият воин току отместваше поглед и го насочваше към Инес, за да се полюбува на одухотворената й, полудетска красота, сякаш съзерцаваше неземно прелестно създание. Личеше, че сега за пръв път виждаше една от ония жени, за които често бяха разказвали старейшините на племето, приписвайки им най-възвишените качества, които може да си представи въображението на червенокожия, когато става дума за красота. Възторгът му от Елен не беше толкова подчертан, но все пак в суровия и сдържан поглед, с който младият воин я стрелваше от време на време, се четеше уважение, каквото мъж може да изпита към красотата на жена — по-зряла и може би по-жизнена. Ала привичната му сдържаност така възпираше това възхищение а воинската гордост така го подтискаше, че то не убегна само от опитното око на трапера, който твърде добре знаеше нрава на индианците и отлично съзнаваше колко е важно да се разбере правилно характерът на непознатия, затова следеше внимателно всяка черта на лицето му и не пропускаше и най-малкото му движение. В това време самата Елен, която не подозираше нищо, с обичайното си усърдие и нежност се суетеше около слабичката и нерешителна Инес и когато живият й ум се замисляше над извършената преди малко стъпка, на искреното й лице се отразяваше ту радост, ту скръб, в зависимост от това кое надвиваше — съмнението или надеждата, защото в нея се водеше душевна борба, естествена за момиче в такова положение.